Няма глупави въпроси
И ние питаме и питаме,
докато шепа пръст
не затвори устата ни –
но отговор ли е това?
Хайнрих Хайне, „Лазар“ (1854 г.)
Когато обучението остане едно и също в продължение на огромни периоди от време, следващите поколения ще получават традициите в неизменен вид. Но когато това, което трябва да бъде научено, се променя бързо – особено в рамките на едно поколение – става много по-трудно да знаем какво трябва да преподаваме и как да го преподаваме. Тогава учениците започват да се оплакват относно уместността на образованието и уважението към по-възрастните намалява. Учителите изпадат в отчаяние от деградирането на образователните стандарти и от апатичността на учениците. В един свят на преход както учителите, така и учениците трябва да усвоят едно много важно умение – да се научат да учат.
От време на време имам късмета да преподавам на деца от детската градина или на първокласници. Много от тях са родени учени – макар и със силно развито удивление и по-слабо застъпен скептицизъм. Те са любопитни и с енергичен интелект. От тях просто извират провокативни и проникновени въпроси. Демонстрират огромен ентусиазъм. Упорито ми задават едни и същи въпроси. Никога не са чували за понятието „глупав въпрос“.
Но когато говоря на ученици от последните гимназиални класове, откривам нещо различно. Те запаметяват „факти“. Само че радостта от откритието и животът зад тези факти вече до голяма степен са ги напуснали. Загубили са голяма част от удивлението, а не са придобили много скептицизъм. Тревожат се да не зададат „глупави“ въпроси; готови са да приемат неадекватни отговори; не поставят упорито едни и същи въпроси; стаята е пълна с насочени настрани погледи, които във всяка една секунда търсят одобрението на околните. Идват в клас с написани на лист хартия въпроси, които тайничко проверяват. Чакат реда си и не обръщат никакво внимание на това в каква дискусия са били въвлечени техните съученици.
Нещо се е случило между първи и дванадесети клас и не става въпрос само за пубертета. Предполагам, че отчасти се дължи на натиска, който упражнява средата – да не надминаваш околните в нищо, освен в спорта; отчасти на това, че обществото ни учи на краткосрочни удовлетворения; отчасти на убеждението, че науката и математиката няма да ти купят спортна кола; отчасти на твърде малкото неща, които се изискват от учениците; и отчасти на това, че има твърде малко награди и модели за подражание за интелигентни спорове на тема наука и технология – или дори за ученето заради самото него. Малцината, които продължават да се интересуват, са осмивани като „многознайковци“, „смахнати“ и „зубрачи“.
Но има и нещо друго. Отривам, че много родители се объркват, когато децата им задават научни въпроси. Защо луната е кръгла, питат децата. Защо тревата е зелена? Какво е сънят? Колко дълбока дупка можеш да изкопаеш? Кога е рожденият ден на света? Защо имаме пръсти на краката? Твърде много родители и учители отговарят с раздразнение и присмех или пък твърде бързо сменят темата: „А ти каква искаш да е луната – квадратна?“ Децата скоро разбират, че този вид въпроси по някакъв начин дразнят възрастните. Още няколко подобни преживявания и поредното дете е загубено за науката. Вероятно никога няма да разбера защо родителите трябва да се правят на всезнаещи пред шестгодишните. Какъв е проблемът да признаем, че просто не знаем нещо? Толкова крехко ли е самочувствието ни?
Нещо повече – много от тези въпроси засягат важни научни проблеми, някои от които все още не са напълно решени. Това, че луната е кръгла, е свързано с факта, че гравитацията е основна сила, която е насочена към центъра на всяко тяло, и зависи от здравината на скалите. Тревата, разбира се, е зелена заради пигмента хлорофил – това в гимназията вече са ни го набили в главата, – но защо растенията имат хлорофил? Изглежда глупаво, тъй като слънцето отделя най-много енергия именно в жълтите и зелените части на спектъра. Защо им е на растенията по целия свят да отхвърлят най-изобилните вълни слънчева светлина? Може би става дума за някакъв инцидент от най-ранната история на живота на Земята, чийто ефект се е запазил и до днес. И все пак в това, че тревата е зелена, има нещо, което все още не разбираме.
Има много по-добри реакции от тази да накараме детето да чувства, че задаването на големи въпроси е нещо, което обществото разглежда като неправилно. Ако имаме някаква идея за отговора, можем да се опитаме да го обясним. Дори и един непълен опит предоставя успокоение и поощрение. Ако нямаме никаква представа, тогава можем да се допитаме до енциклопедията. Ако нямаме енциклопедия, можем да заведем детето в библиотеката. Или просто можем да кажем: „Не знам отговора. Може би никой не знае. Може би ти първи ще разбереш, когато пораснеш.“
Има наивни въпроси, досадни въпроси, лошо формулирани въпроси. Въпроси, които са породени от неадекватна самокритичност. Но всеки въпрос е опит да бъде разбран светът. Няма глупави въпроси.
Интелигентните и любопитни деца са национално и световно съкровище. Те трябва да бъдат обгрижвани, пазени и поощрявани. Но простото поощрение не е достатъчно. Трябва също така да им дадем и важните оръдия, с които да мислят.
„Официални резултати – гласи едно вестникарско заглавие. – Няма ни в науката.“ Сред децата в САЩ 22% заявяват, че не обичат да ходят на училище. Същото се отнася само за 8% от корейчетата. И все пак две трети от американците и само една четвърт от корейците твърдят, че са „добри по математика“.
От време на време тези печални тенденции сред средностатистическите американски деца биват компенсирани от постиженията на някои изключителни ученици. През 1994 г. участващите в международната математическа олимпиада в Хонконг американски ученици постигнаха безпрецедентен пълен резултат и победиха 360 представители на 68 нации по алгебра, геометрия и теория на числата. Един от победителите, 17-годишният Джеръми Бем, направи следния коментар: „Математическите проблеми са логически загадки. Няма никаква рутина – всичко е много творческо и артистично.“ Само че това, което ме интересува в момента, не е създаването на ново поколение първокласни учени и математици, а на грамотно в научно отношение общество.
Шестдесет и три процента от възрастните американци не знаят, че последният динозавър е изчезнал преди появата на първите хора; 75% не знаят, че антибиотиците убиват бактериите, но не и вирусите; 57% не знаят, че „електроните са по-малки от атомите“. Социологическите проучвания показват, че близо половината американци не знаят, че Земята се върти около Слънцето и че обиколката продължава една година. Понякога се случва при лекциите, които водя в университета „Корнел“, да открия интелигентни студенти, които не знаят, че през нощта звездите изгряват и залязват, нито дори че Слънцето е звезда.
Благодарение на научната фантастика, образователната система, НАСА и ролята на науката в обществото американците са далеч по-изложени – в сравнение с останалите хора – на влиянието на Коперниковите прозрения. Проведено през 1993 г. проучване на Китайската асоциация за наука и технология показа, че – също както в Америка – едва половината китайци знаят, че Земята се завърта около Слънцето за една година. Следователно е напълно възможно – повече от четири столетия и половина след Коперник – повечето от хората на Земята дълбоко в себе си да смятат, че нашата планета стои неподвижно в центъра на вселената и че ние сме абсолютно „специални“.
Това са типични въпроси за „научна грамотност“. Резултатите са ужасяващи. Но какво измерват те? Запаметяването на авторитетни заключения. Това, което трябва да ни питат, е откъде знаем, че антибиотиците правят разлика между микроорганизмите, че електроните са по-малки от атомите и че Слънцето е звезда, около която Земята прави една обиколка годишно. Тези въпроси са много по-вярна мярка за общественото разбиране на науката, а резултатите от подобни тестове със сигурност ще бъдат още по-обезсърчителни.
От: „Свят, населен с демони, Науката като свещ в мрака”, Карл Сейгън, ИК Бард
Снимка: Carl Sagan Institute
