Често болната страст към трупането на вещи се заражда в периоди на финансов недоимък. Но ето, ситуацията се подобрява, имаме от всичко достатъчно, всичко можем да си позволим и купим. Но купуваме ли си с това щастие? Опитът на хора, които нямат лимит на финансовите средства, казва „Не". Греъм Хил живеел кралски до момента, в който осъзнал, че целия този разкош поглъща живота и времето му. Това е неговата истинска история за вещите и щастието, за многото и малкото.
* Греъм Хил /Graham Hill / - основател на LifeEdited.com и TreeHugger.com.
Живея в студио от 39 кв.м. Спя на подвижно легло, вградено в стената. Имам 6 ризи и общо 10 чинии. Когато ми идват гости, вадя разтегателната маса. Нямам телевизор и DVD, а от огромната ми колекция с книги останаха 10%.
Изминах дълъг път от края на 90-те, когато успешен Интернет-бизнес свързан с продажби, ми осигури солидни доходи. Сдобих се с огромен дом и го натъпках със скъпи вещи, мебели, електроника, битова техника и какво ли още не. Организирах си и собствен автопарк. Всичко това обсеби живота ми или поне голяма част от него. Вещите, които използвах, започнаха да използват мен. Моят житейски сценарий не беше сред най-обичайните - не много хора забогатяват главоломно преди 30-та си година. Но сценарият ми по отношение на вещите, беше съвсем банален.
Живеем в излишък от стоки и продукти – заобиколени от супермаркети, търговски центрове и 24-часови магазини. Хората от почти всички социални прослойки, могат да се барикадират /буквално/ с всякакви предмети. Не съществува доказателство, което да ни убеди в това, че тези вещи ни правят щастливи. Аз наблюдавам точно обратното.
Бяха ми нужни 15 години, за да се избавя от всичко несъществено, което така старателно бях складирал около себе си и да започна да живея истински – свободен, спокоен и щастлив с по-малко.
Всичко започна през 1998-а в Сиатъл. Аз и моят партньор продадохме Интернет консултантската си компания Sitewerks за такава сума, която струва ми се, не можех да спечеля за цял един живот. Отпразнувах тоя успех като си купих 4-етажен дом, черно Volvo с дистанционно включване на двигателя, безсрамно скъп бутиков диван, от който гледах най-скъпото домашно кино, което можеше да се намери в магазините. От слънцето и досадните хора се криех с очила за 300 долара.
Работех активно за новата си компания, а време да довърша ослепителния си дом изобщо нямах. Тогава наех един младеж на име Севън, който по собствените му думи, бил асистент на Къртни Лав. Той стана моя асистент при покупките. Ролята му се състоеше в това, да обикаля по магазините за битова техника, електроника и мебели с фотоапарат. Снимаше различни уреди и вещи, които по негово мнение биха ме впечатлили, после аз разглеждах тия снимки и си избирах онова, което ми харесваше.
Не след дълго, този потребителски наркотик престана да предизвиква еуфория у мен. Станах безразличен към всичко. Новата ми Nokia изобщо не ме възбуждаше и удовлетворявашe. Замислих се, защо луксозния жизнен стандарт, който трябваше да ме направи щастлив, поражда в главата ми чувство на тревога.
Животът ми стана сложен – имах толкова много неща, за които трябваше да мисля, да се грижа и да поддържам. Моравата, застраховките, почистването, автомобилите, къщата, персонала... Асистентът Севън едва смогваше на това темпо.
В какво се бях превърнал аз? Моят дом и моите вещи бяха станали новите ми работодатели, въпреки че не съм искал това. Нещата ставаха все по-зле. Бизнес-ангажиментите ми ме пратиха в Ню-Йорк, а там наех още по-голямо жилище – в Сохо, за да приляга на солидния ми имидж на предприемач. Имах къща и в Сиатъл. Общо две жилища, затова трябваше да се тревожа двойно повече.
Миналата година, изследване на „Life at Home in the Twenty-First Century", публикува интересни данни от живота на 32 средностатистически семейства /от Лос Анджелис/. Резултатите - необходимостта да се грижат и поддържат домакинството, имуществото и социалния си статус, гарантирано повишавало нивото на хормона на стреса. Друг проблем /представете си само/- 75% от хората не можели да паркират колите си в гаража, защото бил натъпкан с всякакви простотии.
Любовта ни към вещите засяга практически всеки аспект от нашия живот. Расте размера на жилището, за сметка на това намалява броя на неговите обитатели. За 60 години, жилищното пространство за един човек се е увеличило 3 пъти. Интересно защо – сигурно, за да трупа още повече боклуци в него. Пълним домове, мазета, тавани, пристройки и гаражи с безброй кутии и забравяме какво изобщо има в тях.
Знаете ли, че по данни на The Natural Resources Defense Council, 40% от храната, която купуват американците, отива в кофите за боклук? Тая ненаситност влече след себе си последствия от глобален мащаб. Дивото потребление е възможно благодарение на свърхпроизводството, а то унищожава цялата ни екосистема. Налудничаво евтино производство, което залива пазарите, затворило очи за опустошителните резултати. Истинско масово самоубийство, в което участваме всички ние. Това вас прави ли ви щастливи?
Ето и другата страна на този проблем – социално-психологическа. Наблюденията на психолога от Северозападния университет в Илинойс – професор Гелън Боденхаузен, категорично свързват потреблението с антисоциалното поведение. Независимо от личностните различия, консуматорското мислене кара хората да споделят еднакви модели относно жизнения стандарт - с добавен негативен ефект и видима социалната изолация. Потреблението сред американците е нарастнало с главоломни размери от 1950 г. насам, но нивото на щастие не е помръднало и с милиметър нагоре.
Моето отношение към живота се промени след срещата ми с Олга. Заедно с нея заминахме за Барселона, когато визата й изтече. Там живяхме в малък скромен апартамент. И бяхме щастливи. После разбрахме, че нищо не ни задържа в Испания – взехме малко дрехи, тоалетни принадлежности, два лаптопа и тръгнахме на път – Буенос Айрес, Банкок, Торонто. Аз продължавах да работя, но офисът ми можеше да се побере в раницата. Чувствах се свободен. И макар връзката ми с Олга да приключи, моят живот се промени завинаги. В него имаше малко вещи, повече време и достатъчно пари.
Идва време, когато разбираме, че най-ценните неща в живота не са бездушните предмети, а общуването, отношенията, опита и постигнатите цели. Те са продуктите на нашето щастие.
Сега, както и преди, аз съм предприемач. Създавам домове с компактен дизайн. Жилища, които са направени така, че да допълват нашия живот, а не обратното. Подобно на 39 кв.м., които обитавам в момента, тези домове не изискват голямо количество материали за постояването си и дългосрочни разходи за поддръжка. Те позволяват на собствениците си да живеят по-икономично.
Днес спя спокойно. Имам по-малко – наслаждавам се повече. Мястото ми е малко, животът ми – голям.
Превод и адаптация: WEBStage
