Щом вирусът бъде победен, „пандемия от носталгия“ ще обхване света ~ Иван КРЪСТЕВ

„Кризата COVID-19 е най-големият социален експеримент, който ще се случи в нашия живот.“

Политологът Иван Кръстев и фрагмент от най-новата му книга „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“ (изд. Обсидиан), която ще достигне до читатели от цял свят в превод на 18 езика. 

Сивият лебед

Навярно познавате това усещане. Ужаса, че живееш в някакъв фантастичен роман и нищо не е това, за което се представя. Изпълнен си с подозрение, че те наблюдава някакъв Голям брат или че си обхванат от Матрицата. Постепенно започваш да изпитваш парализиращ страх и единствената ти надежда е, че всичко е лош сън и всеки момент ще се събудиш.

През март 2020 година, през втората седмица на карантината заради COVID-19, един приятел ми изпрати забавна диаграма със застъпващи се кръгове, които представяха популярни антиутопии. Всички известни бяха там: „1984“, „Прекрасният нов свят“, „Разказът на прислужницата“, „Портокал с часовников механизъм“, „Повелителят на мухите“... В малката зона, където кръговете се пресичаха, пишеше „Ти си тук“. Ние наистина сме там - живеем едновременно във всички тези кошмари. „На попрището жизнено в средата/ сред мрачни дебри сам се озовах,/ че пътя прав загубих в тъмнината“, пише Данте в „Божествена комедия“.

„И тъй, първото зло, което чумата стори на съгражданите, бе изгнаничеството“, отбелязва разказвачът в романа „Чумата“ на Камю, но едва сега осъзнахме ясно какво иска да каже. Обществото под карантина буквално е „затворено общество“. Хората спират да работят, престават да се срещат с приятели и роднини, не карат колите си и временно прекъсват живота си.

Единственото, което не успяваме да спрем, е да говорим за вируса, който заплашва да промени света завинаги. Ние сме затворени в домовете си, измъчвани от страх, отегчение и параноя. Решени да ни предпазят от собственото ни безразсъдство и от безразсъдството на нашите съграждани, добронамерените (и не толкова добронамерените) правителства строго следят къде ходим и с кого се срещаме. Непозволените разходки в парка може да ни навлекат глоби и дори арест, а контактът с други хора се е превърнал в заплаха за собственото ни съществуване. Непозволеното докосване на другите е равносилно на предателство. Както отбелязва Камю, чумата заличава "различните поприща" и обостря съзнанието на всеки човек за неговата уязвимост и безсилие да планира бъдещето. След епидемия всички, които са още живи, мислят за себе си като за оцелели.

Но колко дълго ще се запази споменът за този безпрецедентен социален опит? Възможно ли е само след няколко години да го помним като някаква колективна халюцинация, предизвикана от „недостиг на пространство, компенсиран с излишък от време“, както описва живота на затворника поетът Йосиф Бродски?

Пандемията от COVID-19 като че ли е класическо събитие от типа „сив лебед“ - ние знаем, че може да се случи и че е с потенциал да преобърне наопаки целия свят, но въпреки това, когато се случи, сме тотално шокирани. През 2004 година Националният съвет по разузнаване на САЩ прогнозира, че „е само въпрос на време да се появи нова пандемия, подобна на грипния вирус през 1918 - 1919 година, за който се смята, че е причинил смъртта на 20 милиона души по цял свят“ и че такова събитие би могло "да сложи край на пътуванията и търговията в световен мащаб за продължителен период, принуждавайки правителствата да изразходват огромни ресурси за претоварените здравни системи“. В своя TED лекция през 2015 година Бил Гейтс предсказва не просто глобална епидемия от силно заразен вирус, но и предупреждава, че сме неподготвени за нея. Холивуд също отправя своите предупреждения във вид на блокбъстъри. Неслучайно обаче в „Лебедово езеро“ няма сиви лебеди – „сивите лебеди“ са пример за нещо предсказуемо и все пак немислимо.

Макар че големите епидемии всъщност не са толкова редки събития, по някаква причина винаги ни изненадват. Те преподреждат света ни, също като войните и революциите, но някак си не се запечатват в колективната ни памет. В прекрасната си книга „Бледият ездач“ британската авторка на научнопопулярни изследвания Лора Спини показва, че испанският грип е бил най-трагичното събитие през двайсети век, но вече е почти забравен. Преди един век пандемията заразява една трета от населението на света, потресаващите 500 милиона души. Между първия регистриран случай на 4 март 1918 година и последния - през март 1920 година - пандемията убива между 50 и 100 милиона души. По брой на човешките жертви от едно-единствено събитие тя надхвърля и Първата световна война (17 милиона загинали), и Втората световна война (60 милиона загинали) и може би е отнела живота на толкова хора, колкото двете войни заедно. Но както отбелязва Спини: „На въпроса кое е най-тежкото бедствие през двайсети век, почти никой не отговаря: испанският грип“. По-озадачаващото е, че дори историците сякаш са забравили за епидемията. През 2017 година WorldCat, най-големият библиотечен каталог в света, съдържа приблизително 80 000 книги за Първата световна война (на повече от 40 езика), но едва 400 за испанския грип (на 5 езика). Как е възможно да са написани двеста пъти по-малко книги за тази епидемия, погубила поне пет пъти повече хора от загиналите през Първата световна война? Защо помним войните и революциите, а забравяме пандемиите, въпреки че те също променят радикално нашите икономики, политики, общества и дори градски пространства?

Според Спини една от причините е, че по-лесно се броят убитите от куршуми, отколкото починалите от вирус, а сегашната полемика около смъртността от COVID-19, изглежда, доказва правотата ѝ. Другата причина, много по-съществена, е, че една пандемия трудно се превръща в хубава история. През 2015 година психолозите Хенри Рьодигер и Магдалена Ейбъл от Вашингтонския университет в Сейнт Луис показват, че хората имат склонност да помнят „малък брой характерни събития“ от всяка ситуация, по-точно, онези, които са „свързани с началната, повратната и крайната точка“. Много е трудно да се разкаже историята на испанския грип (или на която и да е друга голяма епидемия) в рамките на такава наративна структура. Епидемиите приличат на сираци - никога не сме напълно сигурни за произхода им, или на сериал на „Нетфликс“, където краят на един сезон е само пауза преди началото на следващия. Епидемията се отличава от войната както модернисткият роман от класическия: липсва ясен сюжет.

Неспособността ни, или може би нежеланието ни, да помним епидемиите вероятно се дължи и на това, че отказваме да приемем неоправданата смърт и страдание. Безсмислието на произволната болка се понася трудно. Жертвите на сегашната епидемия умират трагично не само поради невъзможността да дишат, но и защото никой не е в състояние да придаде смисъл на тяхната смърт. Войната крие обещание за героична победа. Историята на войните е история на обикновени хора, които проявяват необикновена смелост - според патриотичния наратив те не просто загиват, а жертват живота си в името на другите. Уилям Джеймс описва войната като „окървавената медицинска сестра, научила обществата на сплотеност“. В чумата обаче няма нищо героично. И затова единственият начин да помним епидемиите е да ги увековечаваме като войните. Има скулптурни паметници, наречени „чумни колони“, като онази на улица „Грабен“ във Виена; показателно е, че те често се представят като „паметници, ознаменуващи победата над чумата“. Но чумата не е война.

Световната война срещу COVID-19 не е борба на живот и смърт, защото няма как да победим. По думите на италианския учен Карло Ровели: „Смъртта накрая винаги побеждава, всички сме смъртни. Всъщност всички ние полагаме огромно усилие, за да си дадем взаимно още време - защото този кратък живот въпреки страданията и трудностите ни се струва по-красив от всякога“.

COVID-19 причинява не само безсмислена смърт, а и лишава смъртта от достойнство. Във всички разкази за чумните години фактът, че мъртвите не са били погребвани подобаващо, задълбочава трагедията в очите на съвременните им летописци. И този път не е по-различно. Репортажите от Италия и Испания разказват за стотици умрели, които никой не изпраща в последния им път поради страх от зараза.

Днес ние можем само да гадаем кога ще приключи пандемията от COVID-19; не знаем и как ще приключи. Ако съдим по испанския грип, пандемията дори не е настъпила; все още е началото на лятото на 1918 година, а грипът е в леката си фаза. Може би големият брой жертви и общественият шок тепърва предстоят.

В момента е трудно да си представим какви ще бъдат дългосрочните политически и икономически последици.

Историците ясно заявяват, че „истинската епидемия е събитие, а не тенденция“. Или както казва историкът на медицината Чарлс Розенбърг: „Епидемията започва в даден момент, продължава за определен период от време, следва линия на все по-нарастващо напрежение, превръща се в криза от индивидуален и колективен характер, после се ориентира към приключване“. Въпреки това в тази кратка книга поемам риска да твърдя, че COVID-19 драматично ще промени света ни, независимо дали ще запомним дните на епидемията или не. Светът ще се преобрази не защото обществата ни искат промяна, нито защото сме постигнали консенсус за посоката на промяната, а защото няма връщане назад.

Преди век испанският грип се появява в свят, разкъсан, изтощен и обезсърчен от Първата световна война. А грипът убива като войната: умират най-вече здрави хора на възраст между 20 и 40 години. Епидемията е световно събитие, но хората не я помнят така, защото идеята за един общ свят е рухнала през дългите военни години. Очертава се пандемията от COVID-19 да сложи край на глобализацията такава, каквато я познаваме. Можем само да гадаем дали коронавирусът ще предизвика това, което обикновено правят войните, но каквото и да се случи, няма съмнение, че щом вирусът бъде победен, „пандемия от носталгия“ ще обхване света.

През седемнайсети век смятали носталгията за лечимо, но заразно заболяване. Главният ѝ симптом бил меланхолията, предизвикана от копнеж по завръщане в родината или от копнеж по друго време. Страдащите от носталгия често се оплаквали, че чуват гласове и виждат призраци. Болните имали „безжизнени и изпити лица“, проявявали „безразличие към всичко“, бъркали минало и настояще, реални и въображаеми събития...

След края на тази пандемия хората ще изпитват носталгия по отминалата епоха, когато беше лесно да летим почти навсякъде по света, когато ресторантите бяха пълни, а смъртта беше толкова неестествена, че щом издъхнеше възрастен човек, се питахме дали кончината му не е предизвикана от лекарска грешка. Въпреки че хората ще са нетърпеливи да се върнат към нормалността, те ще открият, че това не е възможно. Ще се окаже, че в света от вчера има нещо притеснително. Разликата между минало и настояще е, че не е възможно да знаем какво е бъдещето на настоящето, но вече живеем в бъдещето на миналото. И знаем, че бъдещето на вчерашния ден е пандемията от COVID-19, която преживяваме днес. И затова вчерашната нормалност ще ни се струва едновременно желана и плашеща.

От: „Утре ли е вече? Как пандемията променя Европа“, Иван Кръстев, изд. Обсидиан
Снимки: obsidian.bg, dw.com

11625 Преглеждания