„Неписаната цел на всяка институция е да оцелее и да се разраства, а не да изпълнява задачата, която си поставя на хартия. В големите институции е нормално да се лъже с цел лично облагодетелстване. Това е част от играта и в училище.“
♥ Трябва да намалим обхвата на училището, не да го разширяваме
„Ние ковяхме бъдещето“, каза той, но никой не си направи труда да мисли какво бъдеще ковем. И ето го сега!
~ „Когато спящият се събуди“, Хърбърт Уелс
Искам да разгледам разрушителните последствия от упражняването на фалшивите права над живота на индивида и семейството, за които институциите претендират. Те са еднакво опустошителни, независимо дали става въпрос за правителство, корпорация или друг вид мрежа.
Съобразно първоначалните ми аргументи за мрежите, всяка от националните институции изолира мъже, жени и деца по някой тесен аспект от човешката им личност: в училище това е възрастта и още няколко характеристики; други институции си служат с различни механизми за сортиране.
Ако постиженията на човек в тези тесни рамки се възприемат като определяща мярка за успех, ако например шестицата се възприема като основна цел на юношеството и изискванията за постигането й поглъщат повечето внимание и време на младежите; ако стойността на индивида се определя от успеха му в гоненето на тази абстрактна цел, значи сме създали определен тип социална машина. Придавайки цел и значение на иначе безсмислено и фантасмагорично поведение, тя обезчовечава учениците, дистанцира ги от собствената им същност и прекъсва естествената им връзка с родителите, от които иначе биха търсили потвърждение за важни въпроси.
Добре дошли в света на масовото образование, което счита тази цел за най-висше постижение. Сигурни ли сте, че искате да разширите обхвата му?
Стигнали сме доста далеч, дефинирайки като предпочитание нещо, което преди се е считало за дълг. Отдръпването от живота в общност успява бързо да доведе именно до това: безразличие към почти всичко.
Когато на хората се предлага институционално симулиране на общност под формата на постоянна диета от мрежи - задължителни като училищата или „доброволни“ като работните места, лишени от човешко разнообразие, - основните нужди на хората биват сериозно пренебрегнати. Това е особено опасно в случая с децата. Колкото и разумни и добронамерени да са институционалните цели, те никога не могат да влязат в синхрон с уникалните, индивидуални цели на човека. Независимо че институцията може да е управлявана от добри хора, тя е лишена от съвест, защото си служи единствено със счетоводни методи. Институциите не са сборът от служителите, които работят в тях, нито дори от тези, които ги управляват. Те са независими и от двете категории и ще продължат да съществуват, дори ако целият мениджмънт бъде сменен. Институциите са идеи, които са се сбъднали и в чиято услуга всички служители се превръщат в мегафони. Най-голямата цел на тези гигантски мрежи е да регулират и унифицират. Тъй като логиката на семейството и общността служи на разнообразието, институциите причиняват голяма вреда, когато се намесват сериозно в личния живот. Когато пренасочим живота си от семействата и общностите към институциите и мрежите, ние миропомазваме една машина за наш цар.
Преди около век един френски социолог каза, че неписаната цел на всяка институция е да оцелее и да се разраства, а не да изпълнява задачата, която си поставя на хартия. Ето защо най-голямата цел на държавната пощенска служба не е да достави пощата; тя е да защитава служителите си и да осигури някаква кариера на по-амбициозните от тях. Най-голямата цел на постоянната войска не е да защитава националната сигурност, а да си осигури завинаги определен дял от националното богатство, което да разпределя сред персонала си.
Именно вероятността от процъфтяване на еснафщината - т.е. неизбежната перспектива преподаването на децата срещу заплащане да се разрасне в институция, защитаваща учителите, а не учениците - отдавна е накарала Сократ да осъди остро софистите в Гърция.
Това, което отличава атмосферата в малките провинциални градчета и други затънтени места, не е просто пейзажа, а надеждата, която лъха от почти пълната свобода на семейния живот от институционална намеса. Синтетичният баща не държи подобни места толкова изкъсо. Присъствието му се чувства най-силно в училищата, които дори там успяват да прокарат безмилостното си послание за гняв, завист, конкуренция и сертифицирана принадлежност към определена каста под формата на оценки и „класове“. Там обаче има семейства и общности, които действат като противоотрова срещу заразата на това послание.
Бизнесът, който наричаме „образование“, когато всъщност имаме предвид „школуване“, е интересен пример за начина, по който ценностите на мрежата влизат в конфликт с традиционните ценности на общността. В продължение на 150 години институционалното образование счита за редно да подготвя възпитаниците си предимно за икономически успех. Добро образование = добра работа, добри пари, добри неща. Това се е превърнало в национално мото, поддържано както от Харвард и другите университети, така и от гимназиите. Подобно уравнение прави и родителите, и учениците по-лесни за управление и сплашване, тъй като се приема априори за достоверно заедно с прилежащата му философия. Американската федерация на учителите декларира, че част от мисията й е да убеди бизнеса да наема и повишава служители на базата на училищните оценки, така че формулата оценки = пари да излезе вярна, точно както бе нагласена да излезе вярна в медицината и правото след дълги години политическо лобиране. Засега здравомислието на бизнесмените ги предпазва и те продължават да наемат и повишават служители по старомодния начин - на базата на постижения и лична преценка. Те обаче може и да не съпротивляват твърде дълго.
Абсурдът на дефиницията на образованието като икономическо благо става явен, ако си зададем следния въпрос: какво печелим, ако гледаме на образованието като начин да увеличим още повече безумната консумация, която заплашва почвата, въздуха и водата на планетата? Трябва ли да продължаваме да учим хората, че могат да си купят щастие, когато отвсякъде ни заливат доказателства, че това е невъзможно? Да продължим ли да игнорираме факта, че пристрастяването към наркотиците, алкохолизма, самоубийствата сред тийнейджърите, разводите и други тежки проблеми, са много по-типични за богатите, отколкото за бедните?
От този въпрос за смисъла, който отдавна избягваме, зависи както разбирането на смъртоносната ни болест, така и откритието на лека, който търсим. Каква в края на краищата трябва да е целта на масовото школуване? Отговорът не може да е четене, писане и смятане, тъй като тези неща отнемат не повече от сто часа, ако бъдат преподадени правилно. Освен това съществува изобилие от доказателства, че човек може с лекота да ги усвои съвсем сам в правилната ситуация и в правилния момент.
Защо тогава задължаваме децата да членуват в мрежа, затваряйки ги с куп непознати хора за дванайсет години? Със сигурност не, за да може броени единици сред тях да станат богати? Дори и това да беше правилният начин, в което силно се съмнявам, какво би накарало едно нормално общество да не отхвърли подобен тип образование като очевидно погрешно? То разделя и класифицира хората, като изисква от тях да се конкурират един с друг. То публично орезилява загубилите, като буквално ги подценява, лепвайки им етикет на „долнокачествен“ материал. Спечелилите пък биват възнаградени с възможността да купуват повече неща! Не вярвам, че има мислещ човек, който би се задоволил с такова глупаво обяснение. Все си мисля, че ако можехме да отговорим на въпроса какво именно искаме от децата, които затваряме, щяхме веднага да разберем къде сме изгубили посоката. Тъй като имам достатъчно вяра във въображението и изобретателността на американците, аз съм убеден, че тогава бихме намерили по-добър начин - дори цял супермаркет, пълен с по-добри начини.
Едно обаче знам със сигурност: повечето от нас, които са вкусили какво е да имаш семейство, в което хората се обичат, искат децата ни също да живеят в такова семейство. Друго, в което съм уверен е, че човек все някъде трябва да си намери мястото. Той се нуждае да се срасне с хълмовете, улиците, водите и хората на това място - в противен случай ще живее изключително нещастно, в доживотно изгнаничество. Ролята на образованието до голяма степен се състои в това, да помогне на човек да открие за себе си смисъл и удовлетворяваща цел. Не мога да си представя как се очаква да дадем това на децата, като ги изолираме от света.
Бизнес съревнованието в областта на качеството (когато въобще има такова) обикновено е добро за потребителите; то принуждава бизнеса да дава най-доброто от себе си. Конкуренцията в институции като училището обаче няма нищо общо с това. Децата в училище се конкурират за благосклонността на учителя и тя може да бъде изгубена или спечелена по твърде много начини, и то чисто субективни, за да може да се разчита на нея. Тя винаги е донякъде произволна, а понякога направо злонамерена. Тя подклажда завист, неудовлетворение и вяра в магията. Учителите също трябва да се конкурират за произволно отпусканото благоволение на администрацията, от което зависи дали ще имат добър или лош клас, добра или лоша стая, достъп до оборудване и други заложници на подчинението, сервилността и послушанието. Спойката в училищната култура се осъществява единствено благодарение на мрежа от материални облаги и наказания: шестици, двойки, отиване до тоалетната, златни медали, пчелички, „добри“ класове, достъп до копирната машина. Школуването влиза в разрез с всички познати ни причини, поради които хората се стремят да научат нещо и да дават най-доброто от себе си.
В големите институции обаче е нормално да се лъже с цел лично облагодетелстване. Това е част от играта и в училище. В повечето случаи родителите биват лъгани или най-малкото залъгвани с полуистини, тъй като често се считат за врагове. Това важи най-малкото за всички училища, в които аз съм работил. Само най-глупавите служители не знаят как да лъжат; ако те хванат да лъжеш, почти няма наказания, докато в противен случай облагите са значителни. Ако издигаш глас срещу злоупотребите в институцията, си гарантираш изгонване от училището или безмилостно преследване оттам насетне. Подобни хора никога не биват повишавани, в която и да е институция, защото, след като веднъж са служили на обществените интереси, се очаква като нищо да го направят пак.
Избрано от: „Затъпяване - скритата цел на държавното образование“, Джон Гатоу, изд. Изток-Запад, превод от английски Гаяне Минасян, 2010
Снимка: johntaylorgatto.com
