„В комерсиалното общество богатите и силните правят всичко възможно, за да запазят положението си, като в крайна сметка мачкат бедните.“
Кои са причините за бедността и неравенството, неизбежни ли са икономическите кризи и защо много от нас губят вяра, че днешните икономики са нещо добро? В своята „Малка история на икономиката” писателят, икономист и преподавател в „London School of Economics“ и „University of Warwick“ Ниал Кищайни разказва за големите идеи в историята на икономическото мислене – от древността до наши дни, за техните създатели и за историческите събития, които са им повлияли.
(The Blind Beggar, 1882, by Jules Bastien Lepage)
Малка история на икономиката
Понякога хората казват, че бедните заслужават съдбата си – бедни са просто, защото са мързеливи или порочни. Френският писател от ХІХ век Виктор Юго обаче в най-известната си книга „Клетниците“ разказва за Фантин, която изгубила работата си във фабриката, е принудена да продаде предните си зъби, за да издържа дъщеря си. Фантин не е мързелива или порочна. Тя е жертва на жестока икономика, която се интересува повече от печалбите, отколкото от човешките същества. По това време се надигат гласове, които оспорват възгледа, че бедните сами са си виновни за злощастията, а някои дори твърдят, че бедността не бива повече да се търпи.
Индустриалната революция прави хората богати, но мнозина продължават да живият в дълбока мизерия. Хората се тълпят в градовете, където условията за живот са отвратителни. Хиляди и хиляди хора са като Фантин. Трудът във фабриките осакатява децата, а болестите са навсякъде. В Англия най-бедните понякога биват настанявани в „трудови домове“, където им осигурявали храна, подслон и работа, стига да издържат на тежките условия.
Запознахме се с Адам Смит и Дейвид Рикардо, които твърдят, че търговията и конкуренцията водят към просперитет. Двамата са си давали сметка, че правенето на пари не е изцяло добро, но по принцип са смятали, че капитализмът означава напредък. Друга група мислители били напълно отчаяни от обществото около тях. Вглеждали се в мизерията в градовете – недохранените и неграмотни деца и работниците, които харчат последните си пенсове за алкохол, за да удавят мъката си – и решили, че капитализмът не може да бъде поправен. Единствено създаването на ново общество би могло да спаси човечеството.
Един от тези мислители е Шарл Фурие (1772-1837) – французин, който води самотен и скучен живот на чиновник. За сметка на това съчинява куп ексцентрични писания със странни заглавия като „Тория на четирите движени и на общите съдбини“. Фурие заклеймява цялата европейска цивилизация. Според него европейското общество на фабрики и правене на пари е жестоко и нехуманно. Да си спомним фабриките за карфици на Адам Смит, в която всеки изпълнява конкретна задача. Произвеждат се много карфици, но колко смазващо е да прекарваш дните си в пилене на връхчета! Комерсиалното общество освен това изправя хората едни срещу други. Търговците на стъкло мечтаят за градушки, които да счупят прозорците на всички, за да могат те продават повече от стоката си. И в комерсиалното общество богатите и силните правят всичко възможно, за да запазят положението си, като в крайна сметка мачкат бедните.
Фурие предлага ново общество. Нарича го система на хармонията... Представя си хората да живеят в малки общности, наречени „фаланстери“. Фаланстерът трябва да е правоъгълна постройка, в която има работилници , библиотеки, дори и опера. Това ще бъде място, където можеш да се отдаваш напълно на страстите си. Фурие говори за обичайните страсти като приятелство, амбиции, любов към музиката и храната. Съществуват още страстта на „пеперудата“ – любовта към разнообразието от дейности и дори страстта на „кабалиста“ – слабост към тайните и интригите. Тези страсти могат да се съчетават, така че според Фурие се получават 810 типа характери.
Във фаланстера страстите ще бъдат грижливо организирани. Всеки ден хората ще формират групи с различни страсти, подходящи за задачите, които трябва да се изпълнят. Ще има групи, които отглеждат рози, други ще се грижат за пилетата, трети ще поставят оперни постановки. Наред с това всеки би могъл да участва в десетки различни групи. Вместо всеки ден да се отегчаваш с пилене на карфици, ще можеш да се занимаваш с това, което ти харесва и ще удовлетворяваш страстите си. Как обаче хората ще печелят пари? Вместо да получават надници, както е при капитализма, всички ще получават част от печалбата на фаланстера.
Всеки ден Фурие чака у дома си по пладне някой да дойде и да му даде парите, за да организира своите фаланстери. Така и не идва никой. Неговият нов свят си остава само удивително умопостроение. Той пише, че след установяването на фаланстерите на хората ще им поникнат опашки с очи на върха, на небето ще се появят шест дупки, а моретата ще се превърнат в лимонада. Дивите животни ще се сприятелят с хората – дружелюбни „антитигри“ ще ни пренасят от място на място. Всичко това може да даде основание да се твърди, че Фурие е побъркан.
Въпреки всичко той повдига въпроси за труда, до които конвенционалната икономика дори не се докосва. След като имаме осигурен подслон и храна, как можем да намерим работа, в която да използваме всички аспекти на личността си? Може би днешните кариерни съветници в училищата, подпомагащи учениците да се насочат към професии, които най-добре отговарят за уменията и интересите им, са опит да се даде отговор на този въпрос.
Подобно на Фурие, уелсецът Роберт Оуен (1771-1858) също смята, че създаването на нови общества ще спаси човечеството. Оуен обаче е съвсем различен човек. Извадил е късмет с младата английска икономика, защото е можел да използва ново появилата се парна машина, която да задвижва машините в предачните фабрики. Издигнал се от продавач в магазин до уважаван индустриалец и е общувал както с фабрични работници, така и с херцози. Гордеел се е, че се среща с всякакви хора.
Това оформя и основната идея на неговите есета „Нов възглед за обществото“. Оуен е убеден, че характерът на човека е продукт на средата – хората са лоши, защото се раждат в лоши условия. Ако искаш добро общество, трябва да осигуриш съответните условия. В среда, в която не съществува жестоката конкуренция на капитализма, бедните могат да станат щастливи хора. Оуен е имал план за създаване на идеалната среда.
Спечелил е достатъчно пари, за да основе село „модел“, експеримент, който трябва да даде алтернатива на опасните мръсни фабрики в големите градове. Основа селото при предачницата за памук, която купува в Ню Ланарк, Шотландия. Оуен си представя свят, осеян с подобни места. В края на краищата експериментът не е успешен, но дори при това положение, той прави забележителни за времето си неща, а множество видни личности идват да видят малката му общност. Оуен отваря училище за съвсем малки деца, едно от първите в Англия и го нарича Институт за формиране на характера. Скъсява работното време и насърчава работниците да поддържат лична и домашна хигиена и да избягват прекаленото пиене. За да насърчи доброто отношение към работата, Оуен окачил пред всеки работник „мълчалив наблюдател“ – дървен куб, чийто страни са боядисани в различен цвят. Всеки цвят представлявал вид поведение на работника – бялото означавало „отлично“, жълтото – „добро“, синьото – „задоволително“, черното – „лошо“. Началник завъртал куб всеки ден според поведението на работника на работното му място и цветовете на всеки се записвали в специална „книга за характера“. Когато някой проявявал мързел, вместо да му крещи началникът просто завъртявал куба на черния цвят. В началото повечето кубове показвали черно и синьо - с времето черното намалявало, имало повече жълто и бяло.
Из: „Малка история на икономиката”, Ниал Кищайни, превод Владимир Германов, научна редакция доц. Красен Станчев, изд. „Дамян Яков“, 2019 г.
Картина: The Blind Beggar, 1882, by Jules Bastien Lepage; chinaoilpaintinggallery
