„В кой град, в кое село, де в България остана кът, неомърсен от кражбите, злоупотребленията, контрабандите, властопревишаванията на управляващите?“
Публикацията „На митинг!“ на изтъкнатия български писател, преводач и драматург, е отпечатана във в. „Ден“ на 12 октомври 1907 г. 116 години по-късно, нейният призив е съвсем в духа на днешната действителност.
(1883 ~ 1951)
НА МИТИНГ!
Тоя вик се чува от известно време насам. Повтарят го стотини уста с все по-голяма и голяма енергичност, а главно изтъкват тоя лозунг стотините факти из нашия живот, стотините позорни факти на нашата гнила действителност.
Това е необходимият отзвук на безкрайните провокации, които нахално се хвърлят в лицето на всички слоеве у нас. Това е неизбежна последица на всичко онова, което се е заело да умъртви нашия живот. Това е израз на потресното омерзение, което възбужда всяка безогледна реакция.
На митинг, на демонстрация!
Стига вече! Не е ли време най-после да се прекъсне безумното издевателство, което от години се върши с всичко, неопетнено у нас?
Пресметнете само какво ни остана? Коя свобода не е отнета? Кой напредничав институт не е потъпкан? Кой глас от народа не е брутално отблъснат от управлението на държавата? Към чия горда воля не се правени мерзки попълзновения? Към коя съвест не са употребени бруталности? В кой град, в кое село, де в България остана кът, неомърсен от кражбите, злоупотребленията, контрабандите, властопревишаванията на управляващите?
Де остана скъпата свобода на словото, на печата, на науката?
В разстояние само на една двайсет и пета част от столетието ние изгубихме това, което нашите бащи, деди и прадеди са спечелили за един век. Кръвта, която те са пролели за тия свободи, още не е изсъхнала; прангите, в които са били оковани, са още неизядени от ръждата - но това, което те са спечелили с кръвта, с прангите и с безбройните мъки, се топи днес като пролетен сняг в ръцете на една кърджалийска шайка, за срам на недостойните потомци на апостолите на свободата.
Стреснете се, събудете се!
Отдавна бие набат, отдавна цялата страна кански ечи от безбройни зулуми!
Отдавна къщата е обхваната от пожар, отдавна горят нашите драгоценности, отдавна злоумишлениците самодивско хоро танцуват около пламналото огнище! А вие спите! Дрямка на бащи, достойни за проклятието на синовете им!
На улицата са защитниците на свободната наука, а в университета се събират продалите съвестта по голямо парче хляб! Грозна, страшна ирония! Още малко, и ние ще започнем да считаме може би това положение за естествено.
Младите синове на страната са пръснати като пилци из чужбина… Досега имаха емиграция от интелигентни хора само Русия и Турция… Сега и България се нареди в тая редица на мракобесието… А в българския университет, подгонвани от заплашвания, отиват да се записват акакий акакиевичите, канцеларските мишки. И никой не оцени достойно постъпката на тия бедни студенти, които живеят полугладен живот там в чужбина, но не искат да станат спомощници на едно мракобесно дело. И не се сетиха никои освен бащите им, че за тия хора също тъй е потребен хляб…
Не се обади нито едно културно дружество в страната, нито една корпорация с предложение да се дадат вечеринки, лотарии, волни пожертвования за тия млади хора, които отидоха да гладуват в чужбина, за да спасят България от позор. Грозна ирония, робска забрава…
И ето след няколко дни всички вие, които досега не сте се сетили, че принадлежите не само на себе си и на семейството си, но и на страната си, всички вие, които сте затваряли ума си за длъжностите си, се викате на митинг, на демонстрация!
Тоя ден го иска бъдещето на страната! Един ден поне вие не принадлежите на себе си! Оставете дюкяна, в който печелите, оставате работилницата, дето надзиравате работниците си, оставете кантората си, кафенето си и излезте на улицата, отдето по-ясно и по-силно се чува гласът! Вашите работници, вашите слуги ще ви напуснат в тоя ден. Ще излязат и те на улицата и гласът им ще бъде силен и могъщ.
Тоя ден свободата на България го иска от всички ни! Кой ще се свре в къта при огнището, треперящ за спокойствието си, съзерцаващ само своите дребни интереси?
* Публикувано във в. „Ден”, бр. 1348 от 12 октомври 1907 г.
Източник: literaturensviat.com
Снимка: Рачо Стоянов (1883-1951), Институт за литература – БАН; dictionarylit-bg.eu
