„Остава фактът, че Англия е дала на света думата „футбол“, и пак от нея тръгна футболният вандализъм.”
Един анализ от първа ръка за потресаващите изяви на английските футболни хулигани, описани от Джеръми Паксман - най-известният политически журналист и водещ на Би Би Си, автор на редица популярни книги, сред които и бестселърът „Англичаните - портрет на един народ“. От нея споделяме следващия откъс.
***
Проблемът с англичаните е проблемът с футболните хулигани. Най-трагичната му проява беше на стадиона „Хейзъл“ през май 1985 година, когато след голямо сбиване между привърженици на „Ливърпул“ и „Ювентус“ загинаха около четиридесет италианци. Пред френската и британската полиция стоеше задачата, грубо казано, да попречат на хулиганите пак да убият някого. Това лято те се справила, но не и преди светът да е видял пияните английски младежи да хвърлят столове, камъни и всичко останало, попаднало пред очите им, когато са обзети от пристъп на враждебност. За сравнение привържениците на шотландския национален отбор съумяха да изпият огромни количества алкохол, но само изпозаспаха, където им падне.
Най-ужасяващото в проявата на насилие от страна на английските хулигани е отсъствието на всякакъв повод. Спомням си един дребен инцидент след първия мач от Европейското първенство през 1996 година между Англия и Швейцария. Англичаните играха с безразличието на професионалисти и швейцарците успяха да удържат резултат 1:1, нещо, което никой не очакваше, че ще постигнат на „Уембли“ пред повече от 70 000 английски запалянковци. Сред швейцарските запалянковци имаше много повече жени и деца, отколкото се виждат обикновено на английски стадион. Те, разбира се, ликуваха. Бяха добронамерени, и сравнени с обичайните изстъпления на англичаните, тихи и миролюбиви. Часове след края на мача те пяха и танцуваха около стадиона. На тротоара стояха около четиридесет швейцарци, мъже и жени. Млад англичанин с бръсната глава ги поогледа, претича през улицата, застана непосредствено пред един от швейцарците и извика „Чекиджия!“. Швейцарецът го загледа озадачено. Англичанинът повтори обидата и я придружи с недвусмислен жест, после вдигна юмрук, удари човека в лицето и си тръгна. Вървеше преднамерено бавно, нагло, сякаш предизвиквайки някой да се опита да отмъсти за приятеля си — човекът се беше превил одве, от носа му течеше кръв. Но никой не се намеси и побойникът продължи да върви наперено. Несъмнено отиваше да се похвали на приятелите си какво е „свършил“.
Тази проява на злоба може да не е типична единствено за англичаните, но никой честен англичанин от средната класа няма да отрече, че изпитва страх от тълпите футболни хулигани. В края на осемдесетте години, в Торино, писателят Бил Бюфърд наблюдавал с ужас слизането на тълпа подпухнали от пиене привърженици на „Манчестър Юнайтед“ от самолета. Били пристигнали да гледат любимците си, които трябвало да играят срещу „Ювентус“. Още нямало обяд, но много от тях били толкова пияни, че не можели да се държат на краката си. Тълпата татуирани запалянковци завзела центъра на града, седели из откритите кафенета, пеели „Да ви таковам папата“, и от време на време ставали, за да се изпикаят на улицата. При това тези изяви били равностойни на добро поведение, поне не нападали „шибаните жабари“ с тояги, камъни и празни бутилки.
„Защо вие, англичаните, се държите така? - обърнал се един италианец към Бюфърд. - Защото сте островитяни ли? Защото не се чувствате европейци? Или защото изгубихте империята“?
Бюфърд не намерил отговор на въпросите му. Човекът питал, подтикван от страх, но и от искрено недоумение. Защо наистина съществува едно малцинство сред английското население, което счита, че единствения начин да се забавляваш е да се напиеш, да крещиш нецензурни изрази и да търсиш повод да се сбиеш? Имам предвид отвратителното напиване на тези хора, когато дрехите им са залети с бира, вино и всякакъв друг алкохол и повръщат на улицата. Може би някаква роля играят и факторите, подсказани от удивения италианец. Разбира се, никой не очаква тълпи италианци да се изтърсят в центъра на Лондон и да започнат да се държат по подобен начин. Единственият честен отговор, който Бюфърд би могъл да даде на италианеца, е, че определена част от английския народ винаги е била такава. Вместо да се засрамят от поведението си, те възприемат пиенето и грубиянството като свое рождено право. Така проявяват своята идентичност. Няколко години по-късно, през 1990 година, когато бил в Сардиния за финалите за Световната купа, Бил Бюфърд отново наблюдавал тълпа английски хулигани, които водели яростна битка с италианската полиция. Преди да го улучи палката на един гневен полицай и да изпадне в безсъзнание, Бюфърд си спомня един момент, в който англичаните започват да отстъпват панически. Тогава „Някой изкрещя, че сме англичани, а англичаните никога не отстъпват… И всичко започна отново. Тръгнеха ли да бягат, винаги някой се сещаше, че сме англичани, и колко важно е, че сме такива, подсещаше и останалите, че са англичани, и с възстановено чувство за национална идентичност всички се връщаха и подновяваха схватката с полицията“.
Но остава фактът, че Англия е дала на света думата „футбол“, и пак от нея тръгна футболният вандализъм.
Всеки път, когато английските хулигани се развилнеят из някой град, преобръщат масите в уличните кафенета и разкървавяват носовете на всички, които имат нещастието да се озоват на пътя им, политиците и пресата в Лондон започват мъчително да се питат какво означава това. Няма защо да се напъват толкова. Побойничеството е нещо присъщо на англичаните. „Колкото повече кръв проливат, толкова по-жестоки и безмилостни стават… Те могат да бъдат страховити и яростни, гневят се лесно и трудно се успокояват.“ Такъв е скицираният от Жан Фроасар портрет (разбира се, крайно пристрастен) на английските войски, прекосили през петнайсети век Нормандия, като опожарявали и плячкосвали всичко по пътя си.
„Днешното футболно хулиганство не би учудило хората, които отивали на минерални бани в Бат през осемнадесети век - по онова време футболният мач бил „по-скоро сражение, отколкото игра”, така пише Иън Гилмър в своята история на уличното насилие „Бунтове, въстания и революции”. От онова време произхожда и изразът „местно дерби”, по името на града, в който мачовете между две енории можел и да преминат в няколкодневни побоища, в които населението участвало масово. След като футболът вече се превърнал в спорт с публика, насилието пуснало корени в нея. От 1870 година насам в Англия маковете се играят под акомпанимента на удари, ритници и ругатни; трима автори, проучвали архивите на футболната асоциация и старите броеве на „Лестършър Дейли Мъркюри”, отнасящи се до един двадесетгодишен период преди избухването на Първата световна война, успяват да открият данни за 254 случаи на буйства сред публиката. Дори когато тълпата само заплашвала, въздействието е било ужасяващо. Описанието в дневника на един джентълмен от 1903 година доказва, че и по времето на крал Едуард тълпите футболни запалянковци вече са имали застрашително поведение: Веднъж, на едно прочуто игрище в Северна Англия, видях и чух как двадесетхилядна тълпа се нахвърли върху един нещастен рефер, защото някакво негово решение не им се беше понравило… Злобните подвиквания, пороят от ругатни, размахването на юмруци и тояги… всичко това правеше тази тълпа от англичани ужасяваща“.
Колкото повече се взираме назад в историята на Англия, толкова повече се налага изводът, че освен добрите нрави и дълбоко вкоренената вяра в правата на личността, англичаните се отличават и с естествена склонност към размирици.
От: „Англичаните - портрет на един народ”, Джеръми Паксман, изд. Еднорог
Снимка: Timothy Tan on Unsplash
