Емоционалният усет ни позволява да гледаме по-различно на заобикалящата ни среда – с повече отговорност, без да се изкарваме жертви или да си навличаме допълнителни неприятности. Себепознанието е необходимо, за да преодоляваме неизбежните житейски стресове. С него можем да избягваме излишното напрежение и да поощрим оздравителните процеси. Малцина са хората, които до навършването на пълнолетие са придобили пълноценен емоционален усет. Ако установим, че той ни липсва, това не трябва да ни дава повод за самоупреци, а да ни подтикне да продължим напред в развитието си. Овладяването на седемте условия за изцеление ни прави емоционално компетентни.
(„Норе”, 1886, George Frederic Watts)
1. Смирение
Под смирение тук имаме предвид готовността да се разпознават и приемат нещата такива, каквито са. Тоест говорим за куража, необходим за появата на негативното мислене. Това смирение не изисква да се примиряваме буквално с обстоятелствата, които ни мъчат. Просто не е редно да отричаме реалното си положение. Целта е да се отървем от дълбоко вкорененото убеждение, че не сме достатъчно стойностни или „добри“, за да бъдем съвършени. Смирението включва разбиране и съчувствие към самите нас. Трябва да се откажем от двойните стандарти, които твърде често използваме в отношенията си – едни са към нас, а други към околните.
2. Бдителност
Онези, които търсят изцеление или опитват да опазят здравето си, трябва да възвърнат изгубената си способност да разпознават своите истински емоции.
Да бъдем бдителни означава да си върнем изгубеното умение да възприемаме емоционалната реалност, а също и да се освободим от осакатяващото убеждение, че не сме достатъчно силни да се изправим пред истината за своя живот. Тук няма нищо магическо. Слепецът свиква да обръща по-голямо внимание на звуците. Пациентът с афазия се научава да забелязва вътрешните си реакции спрямо определени думи, защото мозъкът му вече не разбира съдържанието на посланието. Тези вътрешни реакции – спомнете си за специфичните усещания в корема – са това, което губим в „зряла“ възраст.
Естествено не е нужно да изчезнат говорните ни умения, за да си върнем емоционалния усет. Трябва обаче да тренираме своята бдителност, постоянно да сме нащрек за вътрешните си състояния и да се доверяваме повече на интуицията си, а не на съдържанието на думите. Трябва да сме бдителни и за знаците, че в тялото ни работи стрес, да разпознаваме повторните сигнали, ако умът ни е пропуснал първите. Проучванията сред животни и хора сочат, че реакциите на организма към стрес са по-добро мерило от съзнателните възприятия и поведението, наблюдавано отстрани от експертите. Ханс Селие пише: „Хипофизата е по-благонадежден свидетел за наличието на стрес отколкото интелекта. Все пак можем да се научим да разпознаваме доста добре знаците за опасност, ако знаем какво да търсим.“ В книгата си „Стресът на живота“ авторът е поместил списък на някои физиологични сигнали за нередности. Сред тях се нареждат ускореното сърцебиене, общата отпадналост, потенето, честото уриниране, главоболието, болките в гърба, диарията, усещането за сухост в устата. Емоционалните знаци включват: напрегнатост, свръхпредпазливост, тревожност, отчаяние от живота.
Един от филмовите персонажи на Уди Алън казваше: „Никога не се гневя. Вместо да се ядосвам, си отглеждам тумор.“ От разгледаните случаи на пациенти с рак установихме колко истина има в тази комична фраза. Също така видяхме, че потискането на гнева е главен рисков фактор за доста болести, защото повишава физиологичния стрес в организма. В същото време освобождаването на гнева доказано поощрява лечението или поне удължава живота. Онкоболните, които показват пред личните си лекари, че са ядосани на нещо, живеят по-дълго от по-затворените пациенти. Експериментите с животни сочат същото – установено е, че демонстрирането на негативни чувства води до понижаване на физиологичния стрес, за разлика от потискането им. Например туморите на по-борбените плъхове, затворени в клетка заедно с други, растат по-бавно, отколкото при по-покорните.
Неконтролируемото изливане на гнева е опасно не само за околните, но може да е смъртоносно даже за човека, който се ядосва. Понякога сърдечните удари настъпват в следствие на яростни изблици. Като цяло високото кръвно налягане и сърдечно-съдовите заболявания са по-чести при враждебните хора. Огромен е обемът на научната литература, в която се посочва връзката между враждебното поведение, хипертонията и сърдечно-съдовите заболявания.
Според Алън Калпин, лекар и психотерапевт от Торонто, здравословният гняв ни зарежда със сили и ни успокоява:
– Истинският гняв е физиологично изживяване без особено външно изражение. Усещането е като прилив на енергия, която преминава през цялото тяло и мобилизира съпротивителните ни сили. В същото време всичката тревожност се изпарява. При автентичния гняв не се случва нищо драматично. Вижда се само спадане на напрежението в мускулите. Устата се отваря по-широко, защото мускулите на челюстите също се отпускат. Гласът става по-нисък, защото отпускането обхваща и гласните струни. Раменете слизат надолу. Изобщо виждат се всички признаци за изчезване на напрежението в мускулите.
Опасенията от гнева и другите „негативни“ емоции, например тъгата и чувството за самота, могат да оставят трайни отпечатъци в тялото. Постепенно се трансформират в биологични промени посредством множеството фини механизми на ПНИ суперсистемата (психоневроимуноендокринология) – спойката между тялото и ума, а също и пътят, по който се прокрадват заболяванията. Потиснем ли гнева си, потискаме и имунната си система. А ако насочим агресивната си енергия към самите нас, имунната система се обърква. Тя вече не само не ни защитава ефективно, но може и да се разбунтува, като атакува тялото.
Психотерапевтът Луис Ормонт провежда групови сеанси, с които мобилизира силите за гняв на пациенти с рак. Той пише:
„Целесъобразно е да не разглеждаме рака чак толкова като болест, а като безпорядък в биохимичните сигнали на организма. Всяка промяна в тези сигнали оказва влияние върху имунната система. От това следва, че всеки опит да се възстанови здравето не трябва да включва само физиологичния аспект на проблема. Тъй като емоциите са от особено значение за биохимичната система, един от начините да се осигури имунотерапия на пациентите е като им се осигури психотерапия.“
Хората, страдащи от рак, автоимунни заболявания, хронична преумора, фибромиалгия или потенциално инвалидизиращи неврологични състояния често са насърчавани да се успокоят, да мислят позитивно и да понижат нивата си на стрес. Това са все добри съвети, но изпълнението им е невъзможно, ако не се подчертае ясно един от главните източници на стреса: неспособността да се изпитва гняв.
Гневът не се нуждае от враждебни излияния. Преди всичко той представлява физиологичен процес, свързан с дадено изживяване. Второ, важна е и познавателната му страна, защото носи съществена информация. Тъй като това чувство не се поражда във вакуум, ако то се появи у нас, ще е във връзка с някое наше възприятие. Такова би могло да бъде реалната загуба и страхът от потенциалното изчезване на нещо, засягащо отношенията ни с другите. Друг възможен вариант е усещането за вмешателство и погазване на индивидуалните ни граници.
Ще придобием неимоверни сили, без да нараняваме никого, ако си позволим да изживеем своя гняв и помислим какво може да го е породило. В зависимост от обстоятелствата можем да изберем да проявим „негативното“ чувство или да се освободим от него. Важното е да не го потискаме. Ако желаем, е допустимо да изявим гнева си чрез думи или дела, но е безсмислено да се поддаваме на неконтролируема ярост. Здравословно е ние да контролираме гнева си, а не той – нас.
4. Автономия
Болестта не само си има история, но и разказва история. Всяко заболяване е кулминацията на дългогодишна борба за отстояване на личността. Гледано от чисто биологична перспектива, може да изглежда, че оцеляването на физическия организъм е крайната цел на природата. Но по-вярно е да се каже, че изграждането на автономна психика, способна на саморегулация, е още по-висша цел на съществуването ни. Разумът и духът могат да надмогнат и най-страховитите физически поражения. И обратно, виждаме как тялото започва да не издържа на проблемите, когато се изгубят психическата цялост и свободата.
Хората страдат, когато личните им граници бъдат размити. Казано накратко, болестта е изражение на проблем с личните граници.
Когато погледнем научните изследвания, които създават профил на хората в най-рискови групи, установяваме, че това са лицата, на които най-често били потъпквани личните граници преди да успеят да се изградят като самостоятелни индивиди. През 1998 година „Американското списание за превантивна медицина“ публикува резултатите от проучване, озаглавено „Неприятните детски изживявания“. То е проведено сред над 9500 пълнолетни участници. Стресори от детството, като емоционалното или сексуалното малтретиране, побоищата, употребата на наркотици и данните за психичните заболявания на роднини, са съпоставени с рисковите модели на поведение в зряла възраст, здравния статус и случаите на смъртен изход поради болести. Авторите заключават:
„Съществува открояваща се връзка между стресорите в родното семейство и здравословното състояние години по-късно. Колкото повече са били недостатъците в семейните отношения през детството на даден човек, толкова повече са болестите му като възрастен. Такива лица са особено застрашени от преждевременна смърт от рак, сърдечни заболявания, фатални травми и други.“
Обикновено проблемът с личните граници на децата не е толкова в това, че се прекрачват, а че изобщо не се очертават. Много родители не знаят как да помогнат на малкото да установи границите си, защото самите те не са успели да сторят това през ранните си години. Можем да се справим, само ако знаем как. Ако няма нещо, което да го разделя от родителите, детето остава оплетено в отношенията си с тях. Същата заплетеност се пренася и в по-късния му живот и контактите му с целия свят. Доктор Майкъл Кер използва термина „липса на разграничение“. То може да се прояви в две форми - като затваряне в себе си, навъсеност и съпротива към околните, стигаща до крайности или като хроничен и натрапчив стремеж да се полагат грижи за другите. Понякога двете форми съжителстват в един-единствен човек, като всяка се проявява в зависимост от обстоятелствата към дадения момент.
Объркването на имунната система, което може да причини болести, се дължи на факта, че няма как да се различи своето от чуждото. За изцелението е нужно да се установят или укрепят индивидуалните ни граници. В книгата си „Гняв, граници и сигурност“ доктор Питърсън споделя:
„Границите ни са невидими. Те са резултат от нашето съзнателно и вътрешно усещане за Аз. Можете да се запитате: Какво очаквам от живота си и отношенията си с околните? Какви са мечтите ми? От кое искам повече и от кое – по-малко? Какво изобщо не искам? Какво мога и какво не мога?… С подобни въпроси си помагаме да определим какво ценим и какво очакваме от даден етап на живота си. С времето може да се променим, но не трябва да губим контрола над себе си. Механизмите за контрол се намират в самите нас.“
5. Привързаност
Чрез чувствата си на привързаност осъществяваме контакт с околния свят. Нашите най-ранни отношения определят дали ще придобием или изгубим способността си да бъдем открити, грижовни към себе си и здрави. Тогава се научаваме да допускаме изява на гнева си или да се страхуваме от него, като го потискаме. През детството си изграждаме автономия или я оставяме да атрофира.
Привързаността е жизненоважна за изцелението. Чет и брой нямат проучванията, които сочат, че хората без социални контакти – самотниците – са по-податливи на заболявания. Онези, които се радват на искрена емоционална подкрепа, са с по-благоприятни прогнози, независимо от диагнозата им.
Понякога ни е по-лесно да се оставим на огорчението и яда, отколкото да си позволим привързаност. Причината е, че именно разочарованието от първите ни отношения на привързаност се е превърнало в повод за нашия гняв. Зад всеки наш гняв се крие болезнена и непосрещната потребност от истинска близост. За да се излекуваме, трябва да признаем пред себе си, че сме уязвими. Именно нашата уязвимост някога ни е накарала да се изключим емоционално. Вече не сме безпомощни и зависими деца, затова няма защо да се страхуваме от своята уязвимост. След като се освободим от излишните опасения, можем да си позволим да се привържем – всички имаме еднаква потребност от това. Сближаването с други хора пък ще ни отърве от дълбоко вкорененото убеждение, което мъчи мнозина с хронични заболявания: че не сме привлекателни и не заслужаваме обич. Търсенето на близост е условие за изцелението.
6. Отстояване
След смирението, че имаме проблеми за решаване, ставаме бдителни, за да се научим да владеем гнева си и да очертаваме личните си граници – нашата автономия. А след като се възползваме от вродената си способност да се привързваме, идва моментът с отстояването. То е декларация към нас самите и към околния свят, че съществуваме и че сме личности.
На много места в тази книга интервюираните казваха, че ако не вършат нещо, изпитват празнота, която ги плаши. В този си страх често погрешно отъждествяваме действителност и проблеми, съществуване и активност, смисъл и постижения. Мислим си, че автономията и свободата означават непременно да постъпваме или реагираме както ни се иска.
Отстояването в контекста на себеизявата е далеч по-всеобхватно от ограничената роля на конкретните действия. Да се отстояваме означава да приемаме, че ни има. Означава още да се харесваме, независимо от миналото ни, личния ни характер, уменията ни и как ни възприемат другите. Преди всичко отстояването има за цел да ни освободи от заблудата, че трябва да оправдаваме съществуването си. Действията и противодействията тук са без значение. Просто ни има, независимо от обстоятелствата. Именно затова отстояването може да бъде и точно противоположното на действията. И не само в тесния смисъл на отказването да вършим неща, които не желаем, но и като принципно отхвърляне на нуждата да правим каквото и да било.
7. Утвърждаване
Когато отговаряме утвърдително, изказваме позитивно становище; приближаваме се към нещо стойностно. Два са положителните фактора, които могат да ни помогнат да се изцелим или да се запазим цели.
Първият е съзидателната ни сила. След като станах лекар, дълги години робувах на своя работохолизъм и не обръщах внимание на съкровените си пориви. В редките случаи, когато си позволявах почивка, усещах едва доловимо шаване в корема, едно съвсем леко смущение. По същото време в главата ми се появяваше плахата мисъл: пиши! Първоначално не знаех как да гледам на това – киселини в стомаха ли бяха или вдъхновение? Колкото повече се вслушвах, толкова по-силно ставаше посланието в ума ми. А то беше, че трябва да пиша, да се изразявам чрез писменото слово. Това щеше да ми помогне не само да бъда изслушан от другите, но и да чуя себе си.
Казват, че боговете създали хората по свой образ и подобие. Затова всички имаме от техния порив да творим. Можем да бъдем съзидателни по най-различни начини: писане, рисуване, музика, изобретяване на нови пособия и още безброй уникални занимания според интересите на всеки от нас – кулинарно изкуство, градинарство или ораторство. Важното е да се почита този порив. Когато го правим, изцеляваме не само себе си, но и околните. Ако не го правим, убиваме не само телата си, но и духа си. Когато не пиша, се задушавам в тишината.
Ханс Селие е на същото мнение:
„Щом имаме заложби, трябва да ги проявяваме, защото в противен случай ще експлодираме на нежелани места или ще затънем безнадеждно в чувства на безсилие. Великият замисъл е да канализираме своята жизненост по начин и със скорост, които природата е предвидила за нас.“
Второто средство за нашето утвърждаване е самата вселена – връзката ни с всичко и всички. Предположението ни, че сме откъснати от живота, сами и ненужни, е отрова. Няма значение колко пъти и колко жестоко съдбата ни е показвала тъмната си страна – това е само горчива измама, която съставлява част от патологичната биология на убежденията. От материална гледна точка лесно можем да видим, че представата за откъснатост от вселената е една измама. Не отиваме „прах при прахта“, а сме одухотворена прах. Ние сме част от вселената с временно съзнание и никога не можем да сме извън нея.
Думата „търсене“ не случайно се използва често в контекста на духовните занимания. Щом заболеят, много хора почти инстинктивно започват да търсят духовното в себе си, понякога по изненадващи начини.
Някои от хората, с които разговарях, са утвърдили вярата в традиционната си религия. Трети се отдават на медитация или общуват с природата. Всеки търси своя път към светлината. За мнозина издирването не е леко начинание. Не се замисляме къде сме оставили ключовете си и досущ като Настрадин Ходжа, предпочитаме да ги търсим само под лампата, защото там можем да виждаме.
„Търси и ще намериш“ – беше казал един от великите Учители. Самото търсене е намиране, защото бихме могли да издирим само нещата, за които вече знаем, че съществуват.
Има и хора, които ходят на психолог, без дори да отварят дума за духовните си потребности. Други пък опитват изцеление само по духовни пътища – в търсене на Бога или универсалния разум, без да съзнават, че не по-малко важно е да открият и утвърдят личния си разум, тоест себе си. Здравето е стабилно, само ако почива и върху трите опори: тяло, разум (душа) и духовна връзка (дух).
От „Когато тялото казва „Не“. Цената на скрития стрес“, Габор Мате, изд. Лик
Снимка: goodreads.com
