„Който страда от безсъние - или по-точно, на ко­гото му е трудно да заспи, се бои да се освободи от съзнателния контрол и да се довери на несъзнателното.“

~ „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

(Sleeping Woman, 1899, by Felix Vallotton)

Безсъние

Броят на хората, чийто сън е нарушен за по-кратки или по-дълги периоди, е много голям. Пропорционално нараства и употребата на приспивателни. Подобно на яденето и секса, сънят е инстинктивна основна потребност на човека. В това състояние преварваме една трета от живота си. Сигурното, защитено и удобно място за сън е от съществено значение както за животните, така и за хората. Уморените животни и хора са готови да изминават дълги разстояния, докато си намерят подходящо убежище за почивка. Смущенията в съня ни създават особено неприятни усещания, а липсата на сън човек възприема като една от най-големите заплахи. Здравият сън обикновено е свързан с изградени навици: определено легло, определено положение, определен час от денонощието и т. н. Всяка промяна на тези навици е в състояние да наруши съня ни.

Сънят е своеобразен феномен. Всички ние умеем да спим, без някой да ни е учил на това, и все пак не знаем как го правим. Преварваме една трета от живота си в това състояние на съзнанието, но нямаме почти никакви познания в тази област. Копеем за сън, макар често да усещаме някаква опасност, дебнеща ни от сферата на съня и сънуването. Обичаме да омаловажаваме тези опасности с пренебрежителната забележка: „Това беше само сън!“ или: „Сънищата са измамни“. Но ако бъдем честни, трябва да си признаем, че в съня живеем и изживяваме същото чувство за реалност, както във всекидневния живот. Който се замисли над тази взаимовръзка, може би ще стигне до извода, че светът на дневното ни съзнание също е илюзия и сън, подобно на нощното сънуване, и че двата свята съществуват само в съзнанието ни.

Откъде идва убеждението, че животът, който водим през деня, е по-реален и по-истински от живота в сънищата? Кое ни дава право да поставяме пред съня едно „само“? Всеки опит на съзнанието е еднакво истински - все едно дали се нарича реалност, сън или фантазия. Нека си поиграем с мисълта, че двата полюса - дневни преживявания и преживявания насън - могат да разменят местата си: това ще ни бъде от полза. Да си представим, че животът ни протича в съня, който ритмично бива прекъсван от паузи, отговарящи на всекидневния ни живот.

Такава смяна на полюсите е полезно упражнение, за да прозрем, че не се разбира от само себе си дали едното или другото е по-реално и по-истинско. Будуване и спане, дневно и нощно съзнание са полярности, които се компенсират взаимно. По аналогия, на деня и светлината съответстват будуването, животът, активността, а на нощта и мрака - по-чивката, несъзнателното и смъртта.

Според тази архетипна аналогия народът нарича съня малък брат на смъртта. С всяко заспиване се учим да умираме. Заспиването изисква от нас да изпуснем контрола, да изоставим преднамереността, активността. То изисква от нас отдаване и първично доверие, впускане в неизвестното. Заспиването не може да се предизвиква чрез принуда, самообладание, воля и концентрация. Всеки активен стремеж е най-сигурният начин да се прогони сънят. Не бихме могли да сторим нищо повече, освен да създадем благоприятни предпоставки - и тогава трябва да чакаме търпеливо, да вярваме, че то ще се случи, че сънят ще дойде. Почти не ни е позволено дори да наблюдаваме този процес - самото наблюдение вече би ни попречило да заспим.

Всичко онова, което изисква от нас сънят (и смъртта), не спада към силните страни на човека. Ние сме населили твърде гъсто полюса на активността, прекалено се гордеем с уменията и моженето си, прекалено сме зависими от интелекта си и от предизвикания от недоверието си контрол, за да можем да проявим себеотдаване, доверчивост и освобождаване и да ги превърнем в обичаен начин на поведение. Затова никой не бива да се учудва, че безсънието (наред с главоболието!) се отнася към най-честите смущения в здравето на нашата цивилиза­ция.

Културата ни, въз основа на своята едностран­чивост, среща трудности с всички области на срещуположния полюс, както може веднага да се види от направената по-горе аналогия. Страхуваме се от чувството, от ирационалното, от сянката, от несъзнателното, от злото, от мрака и от смъртта. Болезнено се вкопчваме в своя интелект и в дневното си съзнание, на което вярваме, че може да проумее всичко. И когато ни застигне призивът: „Освободи!“, у нас се промъква страхът, защото загубата ни се струва прекалено голяма. И въпреки това копнеем за сън и изпитваме необходимост от него. Както нощта принадлежи към деня, така и сянката е свързана с нас и ни принадлежи, а смъртта принадлежи към живота. Сънят ни отвежда всекидневно до този праг - между отсам и отвъд -принуждава ни в нощните и сенчести сфери на душата ни, кара ни да преживяваме в съня неизживяното и отново ни връща равновесието.

Който страда от безсъние - или по-точно, на когото му е трудно да заспи, се бои да се освободи от съзнателния контрол и да се довери на несъзнателното. Съвременният човек едва ли прави цезура между деня и нощта, като вместо това пренася в дебрите на съня своите мисли и всекидневна дейност. Превръщаме нощта в продължение на деня по същия начин, по който искаме да анализираме нощната страна на душата си с методите на дневното съзнание.

Страдащият от безсъние би трябвало най-напред да се научи да завършва съзнателно деня, за да може да се отдаде цялостно на нощта и нейните закони. Той трябва да се научи още и да се грижи за неосъзнатите си сфери, за да открие откъде се надига страхът. Преходност и смърт са важни за него теми. На страдащия от безсъние липсват първичното доверие и способността за себеотдаване. Той се отъждествява силно с „движещата сила“ и не съумява „да се предаде“. Тук темите са почти същите, с каквито се запознахме при оргазма. Сънят, както и оргазмът, са малка смърт и се изживяват като опасност от хора, отъждествяващи се силно със своя аз. Ето защо най-надеждното приспивателно средство е примиряването с нощната страна на живота.

Старите трикове, като броенето на овце, също имат успех само ако се откъснем от интелекта си. Всяка монотонност е скучна за лявата половина и я кара да се откаже да доминира. Всички медитативни техники използват тази закономерност: Концентриране върху една точка или върху дишането,, повтарянето на едно „заклинание“ - това води до превключване от ляво на дясно, от дневната на нощната страна, от активност към пасивност. На когото тази естествена ритмична смяна създава затруднения, би трябвало да се погрижи и за избягвания от нас полюс. Това е целта и на симптома. Той предоставя на човека предостатъчно време да се справи с ужасите и страховете, навявани му от нощта. И тук симптомът подтиква към честност: всички страдащи от безсъние се боят от нощта. Това е вярно.

Прекалено силната потребност от сън свидетелства за противоположната проблематика. Хора, които макар да са спали достатъчно, срещат трудности при събуждането и ставането от леглото, трябва да обърнат внимание на страха си от изискванията на деня, от действието и постиженията. Да се събудиш и да започнеш деня означава да станеш активен, да действаш и да носиш отговорност за действията си. Комуто се удава трудно да прекрачи в дневното съзнание, той се укрива в света на сънищата и несъзнателността на детството и иска да избяга от изискванията и отговорностите на живота. В подобни случаи темата гласи: бягство в несъзнателното. Както заспиването има отношение към смъртта, така събуждането е едно малко раждане. Понякога раждането и осъзнаването могат да отключат същия страх, както нощта и смъртта. Проблемът е в едностранчивостта - решението се намира в средата, в равновесието, в „както, така и“. Едва тук става ясно, че раждането и смъртта са едно.

Из: „Болестта като път“, Торвалд Детлефсен, Д-р Рюдигер Далке, превод Евелина Банева, Цветана Ташкова, изд. „Кибеа“
Картина: Sleeping Woman, 1899, by Felix Vallotton; chinaoilpaintinggallery