Проф. Олаф Кооб има дългогодишна практика в специализираната клиника за наркотично болни в Салем-Оберщенвайлер, а изследователската му работа е посветена на социалните причини за употреба на наркотици и последвалите от това болести. „Един от главните мотиви за „противоестествената страст“ наркоманията, лично аз днес виждам в чисто интелектуалното, бездушно възпитание (училище и семейна среда). Чрез наркотиците се компенсира липсата на правилни душевни изживявания. „В началото беше възпитанието“ се казва една книга от Алис Милър. Това заглавие не е празна фраза, а жизнено указание за следващите поколения.“, уверен е Олаф Кооб. Събраните в течение на дългогодишната му практика опитности и дълбоки прозрения по отношение на наркотичния проблем намират място в книгата му „Наркотична зависимост“, в която специално място е отделено на законите за развитието на детето, телесното и душевно здраве.
Душевно осакатяване и саморазрушаване
Ако човек не намери своя истински Аз, който се проявява на преден план около двадесетата година и не бива да бъде приспан с наркотици, то той може би ще мисли въпреки вътрешното съпротивление че истинското е това, което е получил от възпитанието и от учението. Тогава се появяват страх от живота и депресии, срещу които за „лекарство“ се взима определено вещество. Азовата инициатива, душевната способност на преданост, всеотдайността и вярата в света капитулират. Появява се тежка меланхолия, парализиране на волята. Не се ли изгради доверие в хората, покъсно се появява страстта да се критикува, както и антисоциални тенденции. Срещу всичко ново се излагат негативни аргументи. Антипатията става свойствено качество на характера. Външно човек се представя за много умен и опитен, докато вътрешно всъщност е неузрял и безкритично вярва във всевъзможни авторитети.
Вече се каза, че един от найважните основни мотиви на второто седемлетие се характеризира с това, че детето започва да чувства вътрешното си израстване и да осъзнава своята отделеност от света. Душевността започва да се разширява и „протяга“, всичко още има характер на преходност. Изказват се заключения, защитават се идеали, без да има жизнена опитност; но всичко това е необходимо, за правилното оформяне на душата. Тук лежи и грамадната опасност на ранимостта, понеже срамът е една от характерните дълбоки страни на човешката същност. Не се ли обърне внимание на тази наранимост, започва бавно обръщане навътре и затваряне в себе си, при което хашишът е кръстникът.
Тук поотблизо ще разгледаме един факт на психологичното развитие през второто седемлетие, който в известна степен е представител на много подобни случаи. Който не познава законите на първите три седемлетия или пък въпреки това възпитава противно на тях, той вреди на „природата“ на човека и с това прегрешава срещу железни правила на развитието, на които даже и геният първоначално трябва да се подчини. Не би ли могло дори да се случи, един гений поради погрешни методи на възпитанието да не може да разгърне своята същност, и позитивните енергии да се превърнат в негативни, в разрушителни?
Да предположим, че първото седемлетие на едно дете е протекло в известна степен непроблематично. Вторите зъби, като знак на чисто органичния завършек, постепенно израстват, интелектуалните възможности стават свободни и искат да бъдат ангажирани, но се нуждаят също и от известно ръководство, от даден авторитет. Детето душевнотелесно трябва да се разпростре навън и не бива твърде рано да бъде фиксирано върху себе си. Световните интереси оздравяват, самоинтересите разболяват. Наркоманът винаги е фиксиран върху себе си тук през второто седемлетие се полагат първите зародиши на това болестно явление.
Чрез какво? Чрез едно прекалено ранно ангажиране и употреба на още спящи душевни способности, като например собствената способност за преценка и решения. Зрелостта за това е налице чак след пубертета. Авторитетът, който се признава поради собствената му ценност, жизнени опитности и познания, трябва да стане изворът на истината, а едва покъсно тя може критично да се преоцени. Чрез едно твърде ранно предоставяне на самия себе си, само на собствените преценки и решения се появяват недоверие, предразсъдъци и много силно самолюбие, с които покъсно младежите трябва да се борят като с един „призрак, състоящ се от неправилни представи“. Прибави ли се и преждевременната сексуалност, то твърде рано се достига и телесното самофиксиране. Душевните способности, свързването с другите чуждите, способността да се обича, се корумпират още в ранна възраст.
Защо младежите не отстъпват в трамвая мястото си на повъзрастен човек, защо пребиват стари хора и не показват никакво съжаление в съда? Учудват ли се все още учителите, когато учениците само критикуват и имат предразсъдъци срещу всичко? Вярвам, че сега вече може да се разбере, защо Рудолф Щайнер нарече твърде ранното интелектуализиране „земна напаст“. Защото неспособността за съчувствие и преданост прави човека неприветлив, вечно недоволен, намръщен и хипохондричен, което виждаме в клиниката за наркотично болни. Особено силно се отслабва волята, когато човек трябва да прави нещо, което не е съразмерно с неговите способности. Прекалено ранното събуждане на страсти и чувствени инстинкти, изживяването на страх и отчаяние, разрушават телеснодушевната почва за свободното развитие на Аза. Така се създава едно безволево поколение, което се чувствува насила въвлечено в живота, няма никакви съзидателни импулси и влачи съществуването си само като едно стадо от консуматори.
Депресивните състояния днес заемат епидемичен размер и се появяват все порано. Появява се душевен вакуум, в който се вмъква всякаква смет. Чрез собствени наблюдения установяваме, че живеем в едно време, в което страхът епидемично се разпространява. При найбаналните отношения се работи със страх и така се раздухва несигурността, и се повлиява свободната човешка воля: и при найбезобидните инфекции лекарите насаждат при майките страх от евентуални последствия и майките дават антибиотици често противно на собствените си убеждения. В училище учителите работят със страха и с натиска на оценките. Човек се страхува от ближния си, от катастрофи, от живота.
През второто седемлетие, до времето на пубертета се полага жизнената основа на индивидуалните душевни сили душевният фундамент. Интелектуализира ли се душата прекалено рано, затвори ли се в един вътрешен стъклен ковчег, то нейните сили не могат да се разгърнат в пламенни идеали, справедлив гняв, в истинско съчувствие и преданост към света. Това ние го нарекохме осакатяване на външните обвивки, нещо вътрешно не съответства на външността. Сили, които искат да вземат дейно участие в преобразуването на света, имплодират навътре. Човек притежава дреха, която не му пасва и която той иска да отхвърли.
Резултатите на ранното интелектуално развитие се показват в душевността едва покъсно: неподвижно мислене с предразсъдъци и вкостенени принципи, пубертетно плуване в насладата на чувствата и парализирана воля, всичко придружено от един цинизъм към живота. Когато говорим с младежи от наркотичната „сцена“ относно чувства или духовни факти, често се учудваме, колко много мъдрост всъщност живее в душите им. Но трябва ли да се извършат необходимите ежедневни работи, като измиване на чинии и разтребване, ни трябва много време, за да създадем необходимата мотивация. Тежестта и сянката на интелекта затъмняват слънцето на волята. Резултатът е душевна леност, която се засилва от телесна отпуснатост. Затова през тази възраст от особено значение са физическите упражнения и натоварвания!
Млади хора преди или по време на вземането на наркотици често имат чувството: В мен живее нещо значително, важно, възвишено, но когато искам да го приложа, не успявам. Външно това може да изглежда като високомерие или всезнайство. Това раздвоение съм срещал много често при наркоманите и винаги мога да го определя като „високомерие на наркоманите“. То е резултат на вътрешното пленничество, което води до изживяването на безсилие и неуспех. Човек копнее да е велик, но в реалния живот винаги му се напомня неговата слабост. Наркотиците утешават, но пропастта между желание и реалност става все поголяма. Да си припомним circulus vitiosus на пияницата от „Малкият принц“ на Екзюпери:
„Защо пиеш.“
„За да забравя.“
„Какво да забравиш?“
„За да забравя, че се срамувам.“
„Защо се срамуваш?“
„Защото пия!“
От чувството, че възпитанието е като затвор, като един душевен корсет, произлизат опитите за бягство, опиването и саморазрушението.
Това противоречие между действителност и илюзия, вътре и вън, желание и можене, заложби и фактически условия, според мен е причината за всички пристрастявания. Бихме могли да го наречем „раната на живота“. Това се чува от реакциите на околните: „Не мога да разбера, момчето е толкова надарено, как можа да се стигне до там, че само да се унищожи...“ Една дреха обаче, която не пасва на някого, трябва да се разкъса, за да може човек да се освободи от нея. Тялото се усеща толкова чуждо, че човек иска да го отхвърли. Това се проявява тогава в копнежа по смъртта, който тези млади хора имат и който се изживява като инстинкт за саморазрушение.
Да притежаваш някаква заложба или способност и да нямаш възможност да я реализираш, това принадлежи към найголемите човешки мъки това вътрешно разкъсва човека! Саморазрушението идва от един силен Аз, който пристъпва срещу собствените си обвивки и изпитва разкъсването на връзката между тялото и душата като благодейност. Чувството „Навън от тялото, далеч от земята!“ остава невпечатлено от всякакви заплашвания за наказание и правни мерки. Могат ли при това положение да помогнат гражданското възмущение и протести?
И един добър терапевт също трябва понякога да види, как някой човек проявява саморазрушителен инстинкт, който е невъзможно да бъде удовлетворен та наркотикът е смърт на порции. От душевното объркване тогава възниква една характерна форма на „младежко умопомрачение“ с всички възможни зли страсти, празно скитане и лентяйство, които обаче нямат нищо общо със същността на човека, а само с неговите корумпирани външни обвивки. Този вътрешен, затрупан със смет човек, трябва да бъде разровен и освободен чрез терапията под тази душевна мръсотия често се откриват истински диаманти. Също както в приказката „Спящата красавица“ (стр.107), трябва през много трънливи гъсталаци да си проправим път към спящата душа, за да разтърсим и събудим засипаните сили при условие, че консумацията на наркотици още не е разрушила доброто.
Ако и инстинктът за саморазрушение да не се проявява винаги с тази радикалност, то въпреки това се стига до определена душевна конституция, която се изразява с недоволство и безнадеждност („no future“). Човек не знае, какво да захване със себе си.
Най-големият враг, който в известна степен подтиква към консумирането на наркотици, е скуката. Тези тенденции стават все посилни от третото седемлетие нататък, ако преди зрялостта на Аза не се вземат необходимите педагогичнотерапевтични мерки. След настъпването на азовата зрялост това става все потрудно; понякога остават склонности за през целия живот, които вече не могат да се променят. Също и един загубен крак е загубен, макар и че може да се направи протеза, която позволява на човека известна свобода на движенията. Така, разбира се, могат да бъдат създадени също и душевни протези, но дълбоката вътрешна рана латентно остава да съществува. Някогашният зависим от наркотиците човек винаги трябва да върши нещо за своята душевна хигиена. Той трябва да живее съзнателно, за да не пропадне отново.
От: „Наркотична зависимост“, Олаф Кооб, превод Нели Хорински, изд. „Едикта“, 2003 г.
Изображение: Изд. „Едикта“
