„Обезводняването предизвиква стрес, а стресът води до no-нататъшно обезводняване.“
Стрес, депресии и хронична умора
Депресия възниква тогава, когато мозъкът, затруднен от емоционално натоварващи го проблеми, се опитва едновременно да се занимава и с други неща, изискващи пълното му внимание. Засегнатата личност може дотолкова да е погълната от проблема си, че да не е в състояние да се занимава с нищо друго. Ако продължи по-дълго, подобно силно натоварване на мозъка може да доведе до различни болестни явления, които в зависимост от външните си прояви се наричат с различни имена.
Патологичните прояви, които се наблюдават при социалния стрес – страх, грижи, несигурност, постоянни емоционални и брачни проблеми – и появата на депресии са резултат от липсата на вода, и то в такава степен, че е засегнато регулирането на водата в мозъчната тъкан. Мозъкът използва електрическата енергия, която възниква от задвижваните от водата „помпи“. Поради обезводняването в мозъка се произвежда по-малко енергия. Много функции на мозъка, които зависят от тази енергия, са накърнени. Ние откриваме това нарушение на функциите и го наричаме депресия. Това депресивно състояние, предизвикано от обезводняването, може да доведе и до хронична умора. Това понятие се използва за редица физиологични проблеми в напреднал стадий, които са свързани със стреса.
Ако разберем какви процеси протичат при стрес, ще разберем и хроничната умора. Във всеки случай тя изчезва след известно време, ако отстраним обезводняването и свързаните с него нарушения в обмяната на веществата. Ако организмът е обезводнен, в него протичат същите процеси, както при стрес. Дехидратацията означава стрес, а стресът води до мобилизиране на най-важните вещества от резервите на тялото. В този процес се изразходват и част от резервите на водата. Следователно обезводняването предизвиква стрес, а стресът води до no-нататъшно обезводняване.
При стрес настъпват хормонални хиперреакции. Тялото предвижда кризисна ситуация и мобилизира всички сили за реагиране чрез борба с цел избягване на кризата. Изглежда организмът още не е постигнал нужното ниво на социално развитие на човечеството. При всички стресови ситуации той реагира така, като че ли предстоят „борба или бягство“, дори и когато става дума само за стрес на работното място. Произвеждат се редица силни хормони, които продължават да действат, докато организмът напусне стресиращата го околна среда. Такива хормони главно са ендорфин, кортизон (хормон на над-бъбречната кора), пролактин (хормон на лактацията), вазопресин (хормон на хипофизата) и ренин-ангиотензин (ренин – протеин на бъбреците, повишаващ кръвното налягане; ангиотензин – пептид, който влияе върху кръвното налягане и дейността на надбъбречните жлези).
Ендорфин, кортизон, пролактин и вазопресин
Ендорфините са полезни за организма. Те повишават прага на понасяне на болката. При нараняване „чадърът“ на ендорфина повишава прага на понасяне на болката и тялото може да продължи да изпълнява своите задачи и в остра бедствена ситуация. Изглежда при жените този хормон се отделя по-често, поради ражданията и месечните кръвотечения. Най-общо казано, жените понасят болките и стреса по-добре.
Кортизонът предизвиква мобилизация на акумулираната енергия и суровините. Мастите се разлагат на мастни киселини, за да се превърнат в енергия. Някои протеини се разграждат повторно до основни аминокиселини, за да образуват невротрансмитерите, нови протеини и някои специални аминокиселини, които изгарят в мускулите. По време на бременност и кърмене този хормон мобилизира чрез своите съединения единен поток от вещества, важни за развитието на детето. Ако производството на кортизон продължи по-дълго време, може да се стигне до селективно отнемане на резервите от аминокиселини в организма.
Под влияние на кортизона организмът се „самоизхранва“. В случай на спешна необходимост кортизонът може да достави най-важните вещества за производството на жизнено важните протеини и невротрансмитерите, за да помогне на организма „да прескочи трапа“. Но кортизонът няма за задача непрекъснато да разгражда онези вещества, които са нужни за съхраняване на структурното единство в организма. Постоянното производство на кортизон предизвиква обусловените от стреса увреждания на организма, ако не изключим навреме факторите, предизвикващи стреса.
Пролактинът има грижата кърмещата майка да произвежда мляко. Той подтиква млечните жлези да произвеждат мляко, дори когато организмът е обезводнен и стресиран, което отново води до обезводняване. Той подбужда клетките в жлезите да се регенерират и размножават.
Макар че повече се занимаваме с твърдите съставки на майчиното мляко, съдържанието на вода в него е от най-голямо значение за зародиша. Всеки път, когато от дадена клетка възникне дъщерна клетка, 75% от нейния обем се изпълва с вода. Ако в наличност има достатъчно вода, клетките могат да поемат останалите разтворени вещества. Пролактинът се произвежда и от плацентата и се натрупва в околоплодната течност, която обгръща зародиша. Пролактинът осигурява растежа на млечните жлези и принадлежащите към тях канали. Хормоните на растежа са подобни на пролактина, подобни са и задачите им, освен една – Пролактинът влияе най-вече върху органите на размножаването.
Опитите с мишки показват, че повишеното производство на пролактин води до тумори на гърдите. Не може да не направим връзка между стреса, обусловената от възрастта хронична дехидратация, непрекъснатата секреция на пролактин и раковите израждания на жлезната тъкан на гърдите. Редовното и достатъчно приемане на вода при жените – особено ако са в състояние на стрес – може да послужи най-малкото като профилактична мярка срещу причинения от стреса рак на гърдата. Това е особено важно при напреднала възраст, когато жените са по-податливи към рак на гърдата, а мъжете – към рак на простатата.
Вазопресинът регулира селективното добавяне на вода в някои телесни клетки. Както показва самото му име, той предизвиква стесняване на кръвоносните съдове т.н. вазоконструкция. Вазопресинът се произвежда от хипофизата и преминава в кръвообращението. Докато от една страна той стеснява кръвоносните съдове, от друга страна най-жизненоважните клетки на организма притежават специални точки (рецептори) за този хормон. В съответствие с важността си изглежда някои клетки притежават повече рецептори за приемане на вазопресин от останалите клетки.
Клетъчната мембрана – защитната обвивка на клетката – се състои от два слоя. Подобни на камертон строителните елементи от въглехидрати се крепят взаимно чрез адхезионната сила (силата на привличане) на водата. Между двата слоя има свързващ проход за ензимите, които реагират един с друг и осъществяват необходимите за клетката процеси. Този воден път действа подобно на отводнителен канал или на заобиколна улица, по дължината на която трябва да протича всичко.
Когато съответните региони на тялото получат достатъчно вода, каналът се напълва и водата достига до клетките. Може да се случи до клетките да не достигне достатъчно количество вода и някои техни функции да бъдат ограничени. За да се предпазим от подобна катастрофа, природата е създала чудесен механизъм: в подобен случай клетъчната мембрана служи като филтър. Когато вазопресинът я достигне и се свърже с предназначените за целта рецептори, клетъчната мембрана поема функцията на душ и пропуска още вода през отворите си.
Най-важните клетки имат голям брой рецептори за вазопресин, защото той е един от хормоните, които разпределят водата според приоритетите на тялото. Нервните клетки показват своето предимство пред тъканните клетки именно чрез образуването на по-голям брой вазопресинови рецептори. Те осигуряват нормалното функциониране на водните пътища в нервите. За да може водата да премине през тесните отворчета на мембраната (които пропускат винаги само по една молекула), вазопресинът притежава свойството да стеснява кръвоносните съдове и по този начин да упражнява натиск върху течността в този район.
Така действа вазопресинът, който е известен повече като хормон, отколкото като нервотрансмитер. Способността му да повишава кръвното налягане осигурява постоянното филтриране на водата в клетките, но само тогава, когато свободното протичане и директната дифузия (взаимно проникване) на водата в клетъчната мембрана са недостатъчни.
Из: „Тялото жадува за вода“, Д-р Ферейдун Батманжелидж, изд. „Здраве и щастие“, 2002 г.
Илюстрация: unsplash
