За водата и незаменимата й роля за здравето на човека и нормалното протичане на всички функции в организма, споделено от ценния научен труд на американския терапевт от ирански произход д-р Ферейдун Батманжелидж „Тялото жадува за вода“, (Изд. „Здраве и щастие“).
(1931 - 2004)
♥ Да чакаме настъпването на жаждата, значи да умрем в преждевременни мъки
Докторът по медицина Хайнц Валтин, заслужил професор в Дартмутския медицински колеж, се осмели да изкаже мнението, че идеята човек да пие по осем чаши вода на ден без да чака да ожаднее е безполезна от научна гледна точка. Неговото мнение, публикувано в августовския брой на „American Journal of Physiology“ за 2002 г., разкрива същността на кризата на съвременната медицина, която коства на страната 1,7 билиона долара годишно и с всяка изминала година тази сума се увеличава с 12%. Според мен да се приеме становището на д-р Валтин е също толкова абсурдно, колкото да се чака една смъртоносна инфекция да се развие до последния стадий и едва тогава на пациента да се дадат необходимите антибиотици. Неговите изводи се базират на погрешното предположение, че съхненето на устата е най-верният признак за обезводняване.
Както и колегите, с които се е консултирал, д-р Валтин изглежда не схваща колко важно е да се промени моделът в медицината. Всички досегашни възгледи за медицината се градяха върху неправилната предпоставка, че разтворените вещества са главните регулатори на всички функции на тялото, а разтворителят не участва пряко в нито една от физиологичните функции. В медицинските факултети учат, че водата е само разтворител, опаковка и носител, а самата тя не взема никакво участие в обмяната на веществата. Със същото неразбиране на водещата физиологична роля на водата се сблъсках в медицинския факултет на друг уважаван университет при друг изтъкнат професор по физиология, който (подобно на д-р Валтин) правеше изследвания и четеше на студенти и лекари лекции за бъбречните механизми за регулиране на водата. Едва когато го попитах какво представлява хидролизата (химическото взаимодействие на веществата с водата, при което едно сложно вещество се разпада на две или повече нови вещества), той разбра грешката си и призна научния факт, че водата се отнася към хранителните вещества и в действителност играе доминираща роля в обмяната на веществата, от която зависят всички физиологични функции на организма.
Особеното значение, което придава д-р Валтин на регулиращата функция на бъбреците, свежда неговото знание за механизмите на организма до управление на нуждата от вода на принципа разпределяне на дефицита. Изглежда че той базира становището си за управление на жаждата върху жизнено важната роля на вазопресина (антидиуретичен хормон) и ренинангиотензиновата система, т.е. върху елементи, участващи в борбата с физиологичната „суша" в организма, когато той вече е обезводнен. Освен това той смята, че обезводняването е състояние на организма, който е загубил около 5% от съдържащата се в него вода и човек трябва да чака приблизително на това равнище на загуба да се появи необходимостта да пие някаква течност, която да компенсира водата. Това становище можеше да се смята за вярно преди 25 години. Днес то доказва трагично ограниченото познание за човешката физиология, което може да се наблюдава в много престижни медицински факултети в Америка.
В неотдавнашни публикации на д-р Валтин, получили широк отзвук, не се взема под внимание фактът, че водата е хранително вещество. Нейната жизнено важна хидролитична роля ще се окаже загубена за всички физиологични функции, които изпитват последствията от недостига на вода в осмотично „свободно състояние“. Друг пропуск е, че не се признава фактът, че при обезводняване на първо място се намалява обемът на вътреклетъчната течност (66%), след това обемът на извънклетъчната течност (26%) и накрая най-малките загуби са свързани с кръвното налягане в сърдечно-съдовата система, която стеснява мрежата от капиляри, за да запази целостта на кръвоносната система (8%).
Филипа Д. Уигин доказа, че в основата на механизма, контролиращ или осигуряващ ефикасното функциониране на катионните помпи, лежи способността на водата да трансформира енергия: „Източникът на енергия за катионното транспортиране или за синтеза на аденозин трифосфат (АТФ) е повишаването на химическите потенциали, предизвикано от хидратацията на малките по размери катиони и полифосфатните аниони в силно структурирана гранична водниста фаза на съществуване на двете фосфориращи междинни вещества“. Очаквайки ожадняване, когато преди подаването на сигнала за недостиг на вода концентрацията на течностите в тялото се увеличава, водата в клетките губи способността си да генерира енергия. Затова е по-добре обезводняването да се предотврати, преди то да е настъпило.
Това ново разбиране за ролята на водата в катионната обмяна е достатъчен аргумент да се позволи на организма да започне внимателно да разпределя излишъците от вода и да не стига до обезводнавяне, когато ще му се наложи да разпределя недостига, към което призовават хората на д-р Валтин.
В своето изследване на „конфронтационните изменения в биологичните макромолекули“ Ефраим Качалски-Кацир от Ваймановия научен институт показа, че „белтъчините и ферментите в тялото функционират по-ефективно в разтвори с по-малък вискозитет“. Следователно загубата на вътреклетъчна вода ще се отрази отрицателно върху ефективното функциониране на клетките. Дори само това откритие опровергава мнението на д-р Валтин, че първо трябва да се обезводним и едва тогава да започнем да пием вода. Тъй като е желателно всички клетки на тялото да изпълняват продуктивно физиологичните си функции, много по-добре е организмът да бъде наситен с вода, отколкото да се чака механизмите за борба с дехидратацията да предизвикат чувството на жажда. Освен това тялото може да се справи много по-лесно с малки излишъци от вода, отколкото да страда от нейния недостиг и да я отпуска в малки количества на жизнено важните органи, жертвайки интересите на по-маловажните функции на организма. А резултатът от постоянното циркулиране на гъста кръв в сърдечносъдовата система може да бъде непоправим.
Очакването на чувството на жажда става още по-трагично, когато става ясно, че с напредването на възрастта това чувство се притъпява. Уигин и нейните колеги посочват, че след 24 часа без вода възрастните хора все още не осъзнават, че са жадни: „Нашето главно откритие е, че въпреки очевидната физиологична потребност възрастните участници в експеримента не даваха признаци за жажда.“ Брус и негови колеги са установили, че при хората между 20 и 70 години съотношението на водата вътре и извън клетките намалява от 1,1 до 0,8. Без съмнение вътреклетъчният воден баланс нямаше да се промени толкова, ако осмотичният процес можеше да осигурява дифузия на водата през клетъчната мембрана във всички части на тялото в рамките на 103 см в секунда. Ако обаче се разчита само на реверсивния осмотичен процес на увеличаване на съдържанието на извънклетъчната вода в организма, а също на филтрацията и постъпването на вода в жизнено важните клетки под действието на вазопресина и на системата ренин-ангиотензин-алдостерон, то в условията на постоянна борба на организма с обезводняването могат да настъпят катастрофални изменения в неговия воден баланс.
Когато д-р Валтин препоръчва на хората отначало да ожаднеят и едва тогава да пият вода, той пропуска две други открития. Първото установява, че механизмът на жаждата се задейства не от вазопресина и ренин-ангиотензиновите системи - те само участват в консервацията на водата и принудителната хидратация на клетките. Жаждата възниква, когато недостигът на вода започва да се отразява отрицателно като намалява налягането и забавя придвижването на положителните йони на натрия, калия и аденозин трифосфата. Именно водата създава градиента на напрежението, насищайки белтъците на йонното налягане в невротрансмисионните системи. По тази причина мозъкът, 85% от който е вода, не може да издържи равнището на обезводняване, „предизвикващо жажда“, което д-р Валтин окачествява в своята статия като напълно безопасно.
Второто откритие е липсващата част в научната мозайка, свързана с механизмите на регулация на водата, над която учените си блъскат главите от 1987 г. и за която д-р Валтин и неговите колеги би трябвало да помнят. Става дума, че активността на невтротрансмитера хистамин зависи от ефективността на катионната обмяна и за това, че той играе важна роля в инициирането на програмите за борба с дехидратацията и в катаболитните процеси при прогресиращо обезводняване на тялото. На базата на водещата роля на хистамина в регулирането на водата и активната роля на водата във всички физиологични и метаболитни процеси - като хидролитичен инициатор на всички функции на разтворените вещества - бе направен изводът, че симптомите на жаждата са резултат от повишена активност на хистамина и свързаните с него механизми. Сред тези симптоми са астмата, алергиите и силните болки, например стомашните киселини, колитите, ревматичните болки в ставите, болките в кръста, мигрената, болките в мускулите и дори ангинозните болки. А тъй като активността на вазопресина и ренин-ангиотензин-алдостерона зависи пряко от активизирането на хистамина, тяхната роля за повишение на кръвното налягане се оказва част от програмата за борба с дехидратацията. Функцията им да вкарват вода в жизнено важните клетки налага налягането на постъпващата вода да бъде по-високо от налягането на осмотичното „изтегляне“ на водата от клетките на обезводненото тяло.
На базата на новия подход, който разработих в резултат на 22 години клинични и научни изследвания в областта на молекулярната физиология на обезводняването, и предложената от моите колеги смяна на парадигмата в медицинската наука, базираща се на признаването на хистамина за невротрансмитер, отговарящ за регулирането на водата в организма, с пълно основание твърдя, че 60 милиона американски хипертоници, 110 милиона хора с хронични болки, 15 милиона диабетици, 17 милиона астматици, 50 милиона с алергии и много други - всички следваха препоръките на д-р Валтин. Те чакаха да у сетят жажда. Ако знаеха, че водата е природен антихистамин и е най-ефикасният диуретик, съм сигурен, че тези хора щяха да бъдат избавени от мъките, предизвикани от здравословните им проблеми.
Из: „Тялото жадува за вода“, Д-р Ферейдун Батманжелидж, изд. „Здраве и щастие“, 2002 г.
Снимка: Д-р Ферейдун Батманжелидж (1931-2004)
