Изкуството е преди всичко къс душа, а после преобразена видимост ~ Сирак СКИТНИК

„Никой никога не ще постигне чуждата болка. И лъжа е нашето участие. Самоласка - състраданието ни.“

Сирак Скитник е един от българите, оставили една от най-ярките следи на своето време. Завещава ни десетки стихотворения, над 400 статии и поне още толкова картини и скици, които за съжаление отдавна сме забравили. Значителна част от картините на този майстор на цвета и линията все още остават в неизвестност, други са разпилени по частни колекции, а дори и тези, съхранявани в депата на държавните художествени галерии, рядко срещат своите зрители. Освен това е илюстратор на книги като „Поеми“ на Едгар Алън По, „Марионетки“ на Чавдар Мутафов, „Български балади“ на Теодор Траянов и много други.  

Този велик наш сънародник е роден на 22 ноември 1883 г. в гр. Сливен с рожденото име Панайот Тодоров Христов и завършва Богословското училище в София. Първоначално работи като учител в родния си град, но след няколко години преподавателска дейност решава да замине за Петербург, където той на свой ред да се обучава. Посвещава се на живописта в частното училище на Леон Бакст, където е състудент на великите художници Марк Шагал и Василий Кандински, които обаче за разлика от него са оценени от сънародниците си.

Този негов престой в руската столица има особено значение за мирогледа му и за цялостното му оформяне като творец. Големият художник Михаил Врубел е впечатлен от доброто образование по философия и класически езици на младия българин. Той го въвежда в трудно достъпните петербургски кръгове. Заради ненаситния му глад за знание му дават прякора „Гълтачът на пространства“.

Става член на групата „Светът на изкуствата“, която в края на 19 и в началото на 20 век се оформя като център за руския художествен авангард, в която се запознава с модерните течения в европейското изкуство.

Излага свои картини заедно с художниците – авангардисти, сред които е и Шагал. За да се издържа, рисува театрални декори и плакати. Публикува стихове в знаменитото списание „Аполон“, където печатат своите произведения Чехов, Горки и Блок. 

През 1912 г. младият художник участва в изложбата на „Съюза на младите“ в Петербург. За картините си в изложбата получава насърчително писмо от Александър Беноа и Николай Рьорих.

Това е и годината, през която се завръща в родината и участва в трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Връща се от войните с орден за храброст и с няколко шрапнела в гърдите, вследствие на които до края на живота си страда от задух.

Приносът му към българската култура е толкова всеобхватен, че трудно може да се опише накратко – съредактор е на сп. Златорог, както и на много други печатни издания, драматург е в Народния театър, където поставя пиесата на Морис Метерлинк „Мона Вана“, като дори изработва декорите към нея. Освен това е библиотекар в Министерството на просвещението, председател е на дружеството „Родно изкуство“ и на Съюза на дружествата на художниците. През 1935 поема поста главен ръководител на Радио София, на който остава до смъртта си.

През целия си творчески път Сирак Скитник работи в посока приобщаване на българското изкуство към европейската култура и съвременните явления в нея. Значителен е приносът му за издигане авторитета на радиото, със стремеж да е сред първостепенните ни културни институции - Народния театър, Народната опера, Народната библиотека, Народния музей. Това добре проличава и от програмното съдържание на емисиите на Радио София – беседи за българската литература, история, народно творчество, изобразително изкуство, музика, религия. Петър Увалиев казва: „Радиото на Сирака излъчваше мечти”.  

Сирак Скитник умира на 5 март 1943 г. в град София на 59 години.

(1883 ~ 1943)

Един ден баща ми, който често оставаше без работа, ми даде 40 лева с думите: „Синко, повече не мога. Виж къде и как ще изкарваш хляба си“.

Един летен ден в Троянския манастир седнах под вековен дъб да си почина. Зарових пясъка пред себе си с пръчката, която държах. Беше ми тъжно и чувствах самотата и безизходицата на моята младост. Кой знае защо, написах за себе си думата „Сирак“ и спонтанно добавих към нея „Скитник“. Тъй се роди моят псевдоним.

Откъде почваме ний и къде свършват онези, които за живели преди нас? Нашата мисъл е чужда, понякога до ужас еднаква, ний я чуваме от чужди уста: хващаме себе си в жест, по който знаем другиго; виждаме една и съща, сякаш от векове позната усмивка, която ний сме усвоили, може би завещана от някоя пра-прабаба или дядо.

Съвременният човек чувства смътно властта на миналото, своето робство, безсилието да бъде сам, единствен творец на днешния ден и идва до безумието: убийте миналото! – наместо да го преодолее.

Човечеството преживява умората от себе си; то прилича на човек, който е пил твърде много подправени вина и със засъхнали уста чака да му подадат чаша чиста вода. То е преситено на сложност, лъжливост, условност, макар че не може без тях. И търси живата вода, която ще го възкреси, поне за няколко мига, за едно по-непосредно, дори грубо чувство. 

Когато след време по-спокойно бъде направена преценка на съвременното изкуство, ще стане ясно, че то е било най-непосредният и верен изразител на трагедията, която преживява нашата култура, че то първо е уяснило смътните съмнения и крушения на човешката душа сега.

Никога изкуството не е било тъй малко „естетично“ и толкова човечно, както днес. То даже като че не иска да създава нова естетика, а да освободи само човешката душа.

По едни или други причини съвременното изкуство допусна вмешателството на улицата повече отколкото позволяват десетте заповеди за прилично държане и стил. Може би, защото в наше време малко се строят храмове и хората, щат не щат, се молят на улицата. Кой знае, но в насоките на съвременното изкуство наистина голям дял има улицата.

Голямият проблем на съвременното изкуство е да очертае границите на своите владения и да утвърди своята самостойност. Да брани своите права, както и улицата храбро ги брани. Да стане господар с тежка дума и тежка корона. Да помни, че улицата е безотговорна, а него държат отговорно и след хилядолетия.

Голямото изкуство, абсолютното изкуство е винаги една лъжа за обикновения живот, за обикновените разбирания, за аршина на смятането.

Всички големи творения на изкуствата са един завършен свят. Тяхната големина и трайност се определят от тяхното единство и закономерност, наложени от една творческа воля.

Трагедията на съвременния човек и творец е: че той в пъстротата, в приетата фалшивост на сегашния живот, вечно ще се стреми към онова, което е изгубил, без да може достатъчно да го приближи. Това е „изгубеният рай“ на човечеството. При всичката жажда на човечеството да стане по-правдиво, по-непосредно, само малцина ще достигнат тая изгубена святост. Ний ще ги наричаме големи художници, герои, за да поддържаме вярата в собствената си душа.

Никой никога не ще постигне чуждата болка. И лъжа е нашето участие. Самоласка - състраданието ни. Не са ли тогава нелепи и нашите осъждания и прощавания? никой не изнася на показ своята душа. И ние не я знаем

Незнанието не може да осъжда. Незнанието не може да прощава. Не може да защитава.

(Пейзаж)

(Натюрморт)

КЪДЕ?
Къде отвежда моя път?
Светът
какво ще ми даде, какво аз ще му дам?
Не знам.

В безсмисъла на всеки ден умирам
И чакам утрешния: може би ще има слънце.

ЛУННИ ХОРОВОДИ
Бял път се губи в лесове –
Край него диви рози спят.
На тихи стройни редове
Мечти по него сее редят.

Една, две… по покрови побледнели
Некапващи сълзи трептят.
В пияна прелест нацъфтели,
Корони сребърни блестят.

Бял път белее в лесове –
Край него диви рози спят.
На тихи стройни редове
Мечти по него се редят.

ПРОЛЕТНИ АЛЕИ
От вишните
окапват цветове –
Сруят се аромати
от бели брегове.

По старите алеи
Упойващ сняг
Подвява вятърът –
И бели полилеи
Люлеят се над тях…

ДЕН
Прозрачна издъхва сред звънко сияние
Болно сразена нощта:
Сплитат се песни с последно стенание –
Тръби възторжен денят.

Рози въздушни сипе зората:
Сплитат лучите светли гирлянди,
Ангели слитат от небесата,
Сипят, разсипват ярки рубини.

Плават прозирни леки вуали,
чайки сиротни, чайки далечни
раждат се, блесват в златни потоци,
звънко отскачат водни кристали.

Леко запяват бледи тръстики –
Слънчеми капки по тях треперят,
Сронват се, пламват, тихо простенват:
Мрежа златиста над тях обвисва.

Прозрачна издъхва сред звънко сияние
Болно сразена нощта:
Сплитат се песни с последно стенание –
Тръби възторжен денят.

СЛЪНЧЕВ ДЕН
По вълнисти падини
Вятър люляки люлее.
И над лилови вълни
Сребърно се слънце смее.

Вятър люляки люлее,
И сред лилови вълни
Бяла шапка се белее –
Розово се слънце смее.

Стихове: slovo.bg
Снимка: bg.wikipedia.org
Картини: gallery-victoria.com

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK