„Изкуството трябва да бъде красиво, творецът трябва да бъде красив”

На 69 години, Марина Абрамович продължава да изпитва границите. Своите собствени и на изкуството, което създава. Артистът присъства, за да представя немислимото, налудничавото, тленното и изпепеляващо. „Изкуството трябва да бъде красиво, творецът трябва да бъде красив”, с кървави букви оглася един от пърформансите на Марина. Нейната многолюдна публика е шокирана, навярно отвратена, може пък и очарована, но винаги разтърсена в корен. Защото всяко разтърсване е събуждане от съня. За себе си, изкуството, миналото и настоящето, откровено с Марина Абрамович.

До ден днешен в мен живее добро малко момиче. Когато не се занимавам с изкуство, аз съм много тиха и съвършено обикновена.

Моите родители се караха постоянно. И въпреки всичко, винаги празнуваха годишнините от сватбата си. Изглежда празнуваха онова, че са успели да изживеят някоя и друга година, без да се избият един друг.

Имах сложни отношения с майка си. Тя например, можеше да ме събуди посред нощ, ако не съм легнала и заспала като „по конец”. Сега аз спя така дисциплинирано, че когато съм в хотел, хората остават с впечатлението че изобщо не съм ползвала леглото.

Когато ме питат къде съм родена, никога не казвам: „в Сърбия”. Аз съм от страна, която вече не съществува.

Ако си живял в Ню Йорк едва ли вече ще можеш да живееш другаде. Да живееш в Париж – това е като да живееш на забавен каданс. Буржоазно и скучно.

Щастието идва при теб в този миг, когато разбираш кой си ти всъщност.

 

Хората постоянно питат, защо в света има толкова малко успели жени – художнички. Отговорът е прост – жените не са така готова на саможертви, както мъжете.

Братът на моя прадядо е бил патриарх на православната църква и днес е почитан като светец. Навярно затова всичко в моя живот винаги е било пропито със страст и саможертви.

Интересуват ме единствено идеите, които раждат зависимост и ме лишават от покой - идеите, от които се страхувам.

Каква е разликата между пърформанс и театър? В театъра кръвта е кетчуп, в  пърформанса кръвта е кръв.

Ненавиждам репетициите. Дори като отивам да купя мляко, всеки път минаван по различен път, за да не си създам привичка. Защото навикът е ужасно нещо, той е антоним на творчеството.

Уди Алън го е казал съвсем добре:Ако днес съм звезда, то какъв ще бъде утре? Черна дупка?”

 

Всички партита са еднакви – толкова много хора и толкова малко ядене.

Днес мерилото за концентрация на вниманието ни е телевизионната реклама. Да възприемем наведнъж нещо по-дълго, това вече не го можем.

Когато почувстваш непоносима болка, си мислиш, че губиш съзнание. Но ако си кажеш: „Майната му на съзнанието”, болката веднага си отива.

Не можеш да отрепетираш смъртта си, но можеш да отрепетираш погребението си.

Когато си на 60, най-доброто което можеш да направиш е да започнеш да танцуваш танго.

Най-много от всичко на света се боя да повярвам в собственото си величие.

Снимки: artguide.com, tguy.ru, styleinsider.com.ua, wsj.com