„Сложи написано името на Бога на едно място, а неговата фигура – отсреща, и ще видиш кое ще бъде по-почитано.”
Как живописта превъзхожда всички човешки трудове чрез своите тънки съзерцания. Геният Леонардо и неговите размишления, събрани в „Трактат за живописта” (ИК „Изток-Запад”).
(Annunciation, Leonardo da Vinci, circa 1472-1475, Uffizi, Florence, Italy)
Живописецът в спор с поета
Кой поет с думи ще сложи пред теб, влюбени, верния образ на твоя идеал с такава истинност като художника? Кой ще бъде този, който ще ти покаже местата на реките, лесовете, долините и полетата, където се изобразяват твоите минали удоволствия, с по-голяма правдивост от живописеца? И ако кажеш, че живописта е няма поезия, ако няма кой да говори вместо нея за това, което представлява тя, не виждаш ли ти, че твоята прехвалена книга се намира в още по-лошо положение? Защото дори да има човек, който да говори чрез нея, онова, за което става дума, не се вижда. Повече от видимо е обаче то при човека, който говори за живописта, тъй като ако в живописните платна действията са композирани така, че да са в хармония със съответните душевни състояния, ще бъдат разбрани напълно – все едно че говорят.
Как живописта превъзхожда всички човешки трудове чрез тънките съзерцания, които са характерни за нея
Окото, наречено прозорец на душата, е главният път, по който общият усет може по-богато и прекрасно да разглежда безбройните трудове на природата, а ухото е вторият път, който става благороден единствено поради разказаните неща, видени от окото. Ако вие, историографи, поети и други учени, не бяхте видели с око нещата, едва ли бихте могли да съобщите за тях в писанията си. А ако ти, поете, изобразиш една история чрез живописта на перото, живописецът с четката ще я направи по-достъпна и лесна за разбиране. Ако наречеш живописта няма поезия, то живописецът може да нарече поезията сляпа живопис. Помисли само кое е по-чудовищно: да бъдеш сляп или глух? Ако и поетът да е свободен като живописеца в изобретяването, неговите измислици не дават такова удовлетворение на хората като живописните платна, защото ако поезията се разпростира в думите и с тях изобразява форми, действия и местности, то живописецът достига направо чрез уподобявания на формите до подражанието на тези форми. Та кое е по-близо до човека – името му или неговото подобие? Името на човека се изменя в различните страни, а формата не се изменя освен при смъртта. И ако поетът служи на сетивата чрез ухото, живописецът го прави чрез окото – едно по-благородно сетиво. Но аз не искам от тия двамата друго освен един добър художник да изобрази беса на едно сражение, а поетът да опише друго и двете да бъдат изложени пред публиката едно до друго. Ще видиш къде повече се спират зрителите, къде повече разглеждат, къде се дават възхвалите и кое произведение дава по-голяма удовлетвореност. Разбира се, че живописта, много по-полезна и хубава, повече ще се хареса. Сложи написано името на Бога на едно място, а неговата фигура – отсреща, и ще видиш кое ще бъде по-почитано. Живописта обхваща в себе си всички форми на природата, а вие имате само имената, които не са универсални като формите. Ако и да имате резултатите от изобразяването, ние имаме изобразяването на резултата.
Да вземем един поет, който описва красотите на една жена на нейния възлюбен, и един живописец, който я изобразява. Ще се види накъде природата ще насочи повече влюбения съдник. Разбира се, изпитанието на нещата трябва да предостави думата на опита. Вие сте сложили живописта сред механическите изкуства. Ами да, ако живописците можеха да възхваляват с писания своите творби, както вие, вярвам, че не биха изпаднали в такова мизерно незачитане. Ако наричате живописта механично изкуство, защото е най-напред ръчно, тъй като ръцете изобразяват това, което намират във фантазията, то и вие, писателите, изобразявате с перото ръчно това, което се намира във вашата мисъл. Ако я наричате механично изкуство, защото се прави срещу цена, кой изпада в тази грешка – ако изобщо може да се нарече така – повече от вас? Ако четете за нечие обучение, не отивате ли при човек, който ви плаща повече? Създавате ли вие някаква творба без някакво възнаграждение? И не говоря така, за да упрекна подобни мнения, защото всеки труд очаква възнаграждение; щом поетът може да каже: аз ще направя една измислица, която ще означава големи неща, значи същото може да направи и живописецът, както Апелес е създал „Клеветата“. Ако пък кажете, че поезията е по-дълговечна, аз ще отговоря, че по-дълговечни са трудовете на един медникар, тъй като времето ги запазва по-дълго от нашите или вашите трудове. Независимо от това те са с бедно въображение, а живописта можем да я направим много по-дълговечна, като рисуваме върху мед със стъклени бои. Ние поради изкуството си можем да бъдем наречени Ббожии сродници. Ако поезията се разпростира в моралната философия, живописта го прави в природна философия, едната описва действията на ума, другата ги въплъщава; ако умът действа чрез движенията, ако поезията плаши населението с пъклени въображения, живописта е напълно в състояние да постигне същото. Нека поетът реши да изобрази красота, гордост, нещо гнусно и грозно или пък нещо чудовищно заедно с художника; нека по свой начин и както иска да изменя формите, които художникът не може повече да удовлетвори! Нима няма живописни платна с такава прилика с уподобените неща, че са излъгали хора и животни?
За разликата между живопис и поезия
Живописта е поезия, която се вижда, а не се чува, а поезията е живопис, която се чува, но не се вижда. Следователно тези две поезии, или, ако щете, тази двойна живопис, са разменили сетивата, чрез които би трябвало да проникнат в интелекта. Защото ако едната и другата са живопис, би трябвало да минат в общия усет чрез най-благородното сетиво, т.е. окото. Ако едната и другата са поезия, трябва да минат през по-малко благородното сетиво, т.е. през слуха. Следователно, ако оставим живописта на преценката на глухонемия по рождение, а поезията – на слепия по рождение, и ако живописта е изобразена с движения, адекватни на представата за фигурите, които действат във всички отделни случаи, несъмнено глухонемият по рождение ще разбере действията и намеренията на действащите лица, но слепият по рождение няма да разбере никога нищо, което поетът показва, което да прави чест на тази поезия. Въпреки че сред нейните достойнства е изобразяването на постъпките и действията в историите, украсените и приятни местности с прозрачни води, през които се виждат зеленеещите се дъна на техните корита, шегуващите се вълни над поляни и плажове със ситни камъчета, тревите, потопени в тях сред стрелкащите се риби и други подобни описания, те могат да се разкажат на слепия по рождение със същия успех, с който и на някой камък, защото той не вижда нито едно от нещата, от което се състои красотата на света – светлина, сянка, цвят, тяло, фигура, местоположение, отдалеченост, близост, движение и покой, които са десетте украси на света. Но глухият, който е загубил по-малко благородното сетиво, с което е изгубил и говора, защото никога не е чул да се говори, никога не е могъл да научи някакъв език, той все пак добре ще разбере всяко движение на човешките тела по-добре от човек, който говори и слуша за това движение, и също тъй ще опознае и творбите на живописеца, т.е. това, което се представя в тях и какво правят тези фигури.
От: Леонардо, „Трактат за живописта”, ИК „Изток-Запад”, превод от италиански Владимир Свинтила
*Annunciation, Leonardo da Vinci, circa 1472-1475, Uffizi, Florence, Italy, en.wikipedia.org
