„Аз виждам ясно, че амбициозните не живеят, че не знаят нищо за света, в който живеят“

(Self Portrait, Francisco Goya, 1815)

Мислителят Гоя

Фрагменти от книгата на Цветан Тодоров „Гоя в сянката на Просвещението“ (изд. Изток-Запад)

Гоя е не само един от най-значимите художници на своето време, но и е сред най-задълбочените тогавашни мислители и в това отношение може да се мери със съвременника си Гьоте или пък с Достоевски, който твори петдесет години по-късно. Това е безспорно още за първите му биографи в средата на XIX век, въпреки че те интерпретират идеите му твърде повърхностно: „Той внушава идеи с боите си“, пише Лоран Матерон през 1858 г. Шарл Ириарте продължава в същия дух през 1867 г.: „Зад художника се крие мислител, който остави плодотворна диря след себе си. [...] Рисунката се превръща в език и изразява мисли.“ Що се отнася до гравюрите му, те „не отстъпват на най-възвишената философия1 *“. През следващия век славата на художника Гоя се затвърждава, но става някак обичайно да се гледа снизходително на философския принос на този самоук талант, когото Ортега-и-Гасет описва като човек с „манталитет почти като на работник“, а писмата му като „дърводелски“.

Гоя има рисунка, чийто надпис – Философията, бедна и гола – е цитат от стихотворение на Петрарка. На нея е изобразена млада жена, вероятно селянка, чиито дрехи показват скромното ѝ социално положение. Тя всъщност не е гола, просто няма обувки! В дясната си ръка държи отворена книга, а в лявата – затворена. Лицето ѝ е младо, малко наивно, очите ѝ гледат с очакване към небето. Значи философията може да се превъплъти в обикновените хора, в босоногите, които никога не са стъпвали в университет?

Неговото творчество отправя урок по мъдрост към днешното общество. Идеите на Гоя се изразяват най-вече чрез образите, които е създал – картини, гравюри, рисунки: близо 2000 творби! Освен това за радост разполагаме и с още една форма на изразяване, която е използвал – не визуална, а словесна. Може би защото трудно комуникира, след като губи слуха си през 1792 г., той е оставил много от размислите си в писмен вид. Той е най-напред автор на две същински произведения – сборниците с гравюри Капричии (1798) и Бедствията на войната (около 1820), само първият от които е публикуван приживе, но и двата са съставени особено старателно. Както последователността на подреждане на образите, така и техните заглавия позволяват да видим в тях директен и безценен израз на идеите на Гоя. Освен това художникът е дал заглавия или надписи на голяма част от рисунките и гравюрите си, като по този начин насочва интерпретациите. Без да е автор, който директно се занимава с философия, политика или въпроси, които касаят изкуството, Гоя е оставил немалко текстове – лични писма, доклад пред Академията за изобразително изкуство, бележка по повод публикуването на Капричии, официални молби и писма, думи, записани от съвременниците му. В сравнение с други художници като Рембранд и Вато, за които разполагаме с по няколко писма със съмнителна автентичност и при всички положения не са много информативни, Гоя е човек, който се е изразявал достатъчно добре не само чрез универсалния език на изображенията, но и на майчиния си език – испанския. Освен това разполагаме и с много информация за големите събития, определили начина му на живот, който от своя страна също е изпълнен със смисъл.

Гоя произхожда от народа, но благодарение на контактите му като светски художник той се вписва в просвещенския елит. След като вече е станал част от дворцовите и академични среди, той се влияе от хората от обкръжението си – политически и културни дейци, добре настроени към просвещенските идеи. Към вече споменатите можем да добавим и Моратин и Ириарте. Той се запознава и с богати колекционери с либерални възгледи като херцога и херцогинята на Осуна, с които се сближава. Тази нова среда променя неговите вкусове и навици. „Имам чувството, че съм роден в друг свят“, пише той на Сапатер на 29 август 1781 г. „Вече не ходя на местата, където свирят сегидийя (популярен танц), защото съм решил да задоволя един свой каприз и да запазя достойнството, което казваш, че всеки трябва да притежава. Както се досещаш, това не ме прави много щастлив“ (1792). Явно под влиянието на двора и „просветените“ е трябвало да се откаже от простите удоволствия, които е обичал! Ценностната система на Гоя в този период има много различни нива. Почестите и признателността, които му засвидетелстват, паричните възнаграждения – всичко това е добре дошло. Но той смята простите радости на материалния живот и приятелството за по-ценни. „Искам да правя каквото ми харесва и всеки, който се интересува от дворцовото общество и богатства, може да си гледа работата. Аз виждам ясно, че амбициозните не живеят, че не знаят нищо за света, в който живеят“ (20 октомври 1781 г.). Такава е принципната му позиция: „През четирите дни, които имаме на тази земя, наистина трябва да живеем според собствения си вкус“ (25 април 1787 г.). „Не искам друга слава, освен тази, да се харесвам на приятелите си“ (1787). И все пак се чувства задължен, въпреки тези решителни изявления, да признае, че води живот на придворен, макар и това да не му носи пълно удовлетворение: „Имам толкова неща за правене, че нямам време за нищо. Омръзна ми да съм нещастен, толкова искам да съм с теб и да се наслаждавам на компанията ти, че нищо, нито аплодисментите, нито благоволението на краля или принца, не облекчава неспокойството ми“ (16 декември 1786 г.). Всъщност между тези две противоположности, общественото признание и радостите от приятелството, се намества и трета, чието значение само нараства през годините, и това е самото рисуване. Дори да я представя като задължение, всъщност оттук нататък тя заема най-високо място в пантеона на Гоя. „Дори не можеш да си представиш всичко, което ми е на главата, непрекъснато бързам“ (23 юни 1787 г.). „Не мога нито да спя, нито да си почивам, докато не си свърша работата, това не е живот“ (31 май 1788  г.).

Може би не е, но това е животът, който Гоя избира да води, дори когато кралят, вече негов приятел, му казва, че не трябва да работи толкова... Неговото артистично призвание го тегли, още повече когато разбира, че е „най-добрият тук“ (13 юни 1787 г.). Занапред част от „просветените“, Гоя обаче не се опитва да илюстрира новите си идеи чрез картините си. Макар да рисува поръчковите сюжети по свеж и оригинален начин, те не надхвърлят условностите и следват мимолетния вкус на аристокрацията, а не някаква привързаност към либералните идеали. Той изглежда е постигнал целта си – да се изкачи по социалната стълбица, и въпреки че е по-добър от колегите си, нищо още не подсказва, че в следващите години ще революционизира европейската живопис, а едновременно с това и идеите на Просвещението. За тази цел ще се наложи да преживее удар, за който изобщо не е бил подготвен.

Избрано от: „Гоя в сянката на Просвещението“, изд. Изток-Запад, 2012 г.
Картина: Self Portrait, Francisco Goya, 1815, chinaoilpaintinggallery