За силата, за славата и българинът като войник, от „Психология на българския народ” на Тодор Панов
„През цялото продължение на войната българският войник показа поразителна воля и безподобна търпеливост в пренасянето на ужаси, каквито ни една армия на света не е била в състояние да изтърпи и пренесе”.
(„Опълченец", Владимир Димитров-Майстора)
Българинът като войник
Пред нас стои грандиозната епопея на Балканската война, от която по волята на съдбата и поради безконечно много случайности България излезе съвършено ограбена и незаслужено морално оскърбена. Като признаваме влиянието на външните фактори, които подготвиха катастрофата на България, не можем да не констатираме, че като причини за това нещастие до голяма степен послужиха и чисто вътрешните фактори, които са влияели върху националния живот в продължение на десетилетия и които особено дълбоко се проявиха по време на войната. И ако от тая гледна точка си зададем въпроса, кой от факторите, които действаха в тая грандиозна епопея, излезе с несъмнен и неоспорим актив, без колебание трябва да отговорим - българският войник.
И действително, гигантска, безподобна беше тая борба, в която цялата компактна народна маса напрегна до невероятност, до максималните им граници своите физически и духовни сили. Напрегна ги, и победи. Победи просто, безшумно, без много речи, без фарисейска позировка. И в целия този класически безподобен подвиг тя си остана винаги само прост, безмълвен герой - дотолкова прост, че погледнете ли назад към подвига и хората, които го извършиха, неволно си задавате въпроса, какъв е наистина тоя цървулан, който таи в себе си такива гигантски сили? Тоя въпрос е толкова по-характерен, че мнозина, макар и българи, родени, възпитани и живели постоянно в България, нещо повече даже, призвани по своята специалност да възпитават народа, не познаваха българския цървулан, не подозираха неизчерпаемите запаси от енергия, от сили и нравствена мощ, скрити в недрата на тая първобитна маса. Болшинството офицери даже не подозираха, че са възможни тези чудеса, които българският войник извърши на бойните полета. И кой бе тоя войник? Кой бе този прост, безмълвен герой? Ние съвсем не си правим илюзия, че можем да дадем съвършено изчерпателен отговор на тоя въпрос, който, фактически, е безкрайно сложен и изисква специално изучаване. Ще се постараем само повърхностно да засегнем въпроса, доколко деятелността на българския войник е израз на българската национална психика и особеностите на изключително националната му душа.
Още в мирно време българският войник ни поразява със своите съвършено противоположни и несъвместими на пръв поглед качества. Той е във висша степен разсъдлив, разумен, съзнателно проявява своята воля, има ясно изразено съзнание за своето достойнство, което му дава възможност да си остава напълно независим, без признаци на раболепство и нископоклоничество. А редом с всичките тези качества на развита, съзнателна личност той проявява крайна дисциплинираност, подчиненост, безропотно понасяне на всички строгости и лишения на казармения живот, а най-главното, проявява съзнателна убеденост в това, че делото на казармата не е ненужно, не е излишно, а важно и необходимо за задачите на самостоятелното национално съществуване. И всичките тези качества на българския войник се развиха по време на войната до своите максимални предели. През цялото това време той твърдо понасяше и продължителния глад, и студа, и умората, и страданията от раните, и тъгата по родината, и липсата на грижи от страна на някои началници за удобствата му. С празен стомах, с боси крака, абсолютно изтощен, той правеше преходи по 30-40 км дневно, сражаваше се като лъв, постилаше полетата с десетки хиляди жертви, но... побеждаваше.
И навсякъде, където само офицерите са били на висотата на положението си, където са били истински офицери в пълния смисъл на думата, там войниците докрай си останаха послушни, предани, дисциплинирани. Българският войник въобще не е бивал гален с добри човешки отношения и ако срещне такива отношения от страна на своя офицер по време на войната, готов е да даде за него и душата си, готов е да го следва и в огъня, и във водата. Нека офицерът да бъде строг, взискателен, щом той е справедлив и се грижи за своите войници, тези последните са готови да му се молят като на Бог, да му бъдат предани като на родния си баща.
В боя българският войник не се вълнува особено много, не губи съзнание и не тъй бързо пламва, но веднъж настървил се, не така лесно изстива. Той не мародерства, не граби, при което не считаме за престъпление това, когато, останал гладен цели дни, той взема понякога къс хляб, сирене, няколко глави праз лук, зеле или даже улови някоя кокошка. Но даже и в това отношение той е умерен и винаги, където можеше, той си купуваше всичко, макар че като победител свободно имаше възможност да го вземе със силата на оръжието си. През цялото продължение на войната българският войник показа поразителна воля и безподобна търпеливост в пренасянето на ужаси, каквито ни една армия на света не е била в състояние да изтърпи и пренесе.
През втората съюзническа война вероломните съседи в момента, когато България беше откъсната, изоставена и без всякакви съобщения с външния свят, разпространяваха чрез подкупната европейска преса най-гнусните клевети за въображаемите жестокости на българския войник, като забравяха една проста истина, че на варварски жестокости са способни само страхливците, а българският войник не е страхливец, това той доказа чрез своите чудни подвизи. Доколко гнусни и измислени бяха тия клевети, това ясно се доказа впоследствие от публикуваните във факсимилета писма на гръцки войници, публикуваните документи от Карнеджиевата комисия и чудно хубаво се илюстрират от статията на англичанина H.M. Wallis, напечатана във вестник "Quaterly Review".
В боя българският войник е фаталист, той вярва в своята щастлива съдба и по тази причина съвършено хладнокръвно пренася всички перипетии на боя, а най-главното, не тъй бързо и не така силно пада духом. Напротив, у него се пробужда българският инат, желанието да поспори и със съдбата или просто да грабне от ръцете й победата и да сломи упорството на противника.
По време на боя той никога не фанфаронства, не позира, не декламира високи, празни думи и фрази. Той се сражава и умира просто, даже много просто и с пълно съзнание за целия трагизъм и ужаса, при който трябва да действа, като не си прави предварително илюзии ни за боя, ни за смъртта. Той знае, че едното и другото са ужасни в действителност, но съзнава пък и фаталната необходимост да премине през тоя ужас, и преминава съвършено спокойно, преминава убеден, че без това не може. Тая простота и скромност в действията на българския войник се проявява и в неговите разкази за бойните действия. В повечето от тях той обикновено малко разказва за своите боеви похождения, не измисля невероятни случаи и събития с цел да манифестира своята храброст и юначество, а разказва какво е видял, и то обикновено с по-слаби краски.
Българският войник обича славата, но особено голяма цена не й придава.
Нито един войник на света не е имал такива морални качества, необходими за победата, както българският, а което е още по-главно и по-важно, нито един войник по света при тия ужасни условия, при които беше поставен българският - гладен, бос, необлечен, без медицинска помощ, и т.н. - не би могъл да извърши и стотната част от подвизите, които той извърши. И тая война ще бъде в цикъла на историческото му развитие наистина най-величественият и поразителен актив на българския народ цървулан.
Този актив обаче ни поразява, учудва ни със своето величие, ако пожелаем да сравним поведението на простия народ през време на войната с това на интелигенцията. Когато народът цървулан понасяше безкрайни мъки и страдания, когато даваше безкрайно много жертви и сееше по полетата на Тракия и Македония петдесет хиляди гроба на своите неизвестни и безгласни герои, когато се бореше и умираше мълком с пълно съзнание за величието на делото, в името на което беше взел оръжието, в тоя именно момент една почтена част от патентованата сган убиваше със своето безсрамно поведение духа на българския народ. Синовете на българските професори се преструваха на болни, синовете на българските министри се криеха в тила, където изпълняваха длъжностите на завеждащи болници, складове и т.н. или пък, бидейки прости войници, командировани към Главната квартира, където им се даваха ординарци и им се назначаваха специални офицери да ги обучават да яздят. Синовете и племениците на някои генерали бяха също в тила, където само за туй, че играеха на карти и пиянстваха, в края на войната биваха произвеждани в чинове "запасен подпоручик" или "поручик", а за някои от тях даже се създаваха специални длъжности, непредвидени в уставите, като "помощник-адютант на дружинния командир" и др. И народът цървулан, който мреше на бойното поле виждаше всичко това, коментираше го, възмущаваше се, и то не можеше да не повлияе дълбоко деморализиращо на неговия дух. Защото българският войник съвсем не е тъмна, безгласна и невежествена маса, напротив, той е разумен, съзнателен и разсъждава, макар и примитивно, но напълно логично. Той мислеше приблизително така: Тези хора заемат в мирно време най-привилегировано положение в страната, те са галените деца на България, които живеят със средствата на народните маси. И днес, когато България е в опасност, вместо да застанат начело на нас и да ни водят в битките, като последни страхливци и изменници се крият в тила, из щабовете и по гарите. Всичко това, казахме, не можеше да не засегне колективната народна душа и то я засегна, деморализира я. И струва ни се, това е най-тежкият от всички грехове, които тежат на душата на българската патентована сган, той е най-ужасният такъв. Ще ни кажат може би, че фактически не особено много подобни престъпления са извършени. Преди всичко, не е истина, че не бяха много, но даже и да не биха били много, не трябва да се изпуска предвид едно от свойствата на тълпийната психология, а именно, че тълпата е лишена от способността да разсъждава обективно и затова винаги е склонна да преувеличава отрицателните факти и да ги обобщава в много по-големи размери, отколкото са в действителност. Благодарение на това свойство на тълпийната психология, сложи се убеждението, че такива престъпления са извънредно "много", "твърде много". Може би погрешно беше това мнение, но факт е, че то се разпространи нашироко сред масите и изигра своята крайно отрицателна роля.
Нашата интелигенция, а особено българската патентована сган, поради това са безкрайно много виновни пред българския народ. Те паднаха нравствено твърде ниско в неговите очи и ще ви се сякаш, когато ги виждат да се срещат, да извикате: "Свалете шапка - цървулът иде!"
В живота на българския войник има още една дълбока трагедия. И до днес още не са намерили чисто национален метод, по който да го възпитават и обучават, и който би дал възможност на неговите физически и духовни качества всестранно да се развият. В този смисъл у нас ту безогледно възприемат безусловно вредното и затъпяващо руско изкалъпяване на войника, ту безогледно се хвърлят в обятията на "безпринципния" /във фигурален смисъл/ френски устав, ту пък, както в последно време, проповядват безусловното възприемане на германските принципи на обучение и възпитание.
Дивен, безподобен елемент е българският войник. Той няма равен на себе си в света. Отстранете всички деморализиращи влияния, които от страна на българската интелигенция се упражняват върху него, дайте му чисто национална военна подготовка, обучение и възпитание, поставете му за началници - низши и висши - хора, които презират смъртта и имат един-единствен лозунг - победа или смърт, и ще видите тогава какви дивни подвизи е способен да извърши тоя безмълвен герой народ цървулан. Той не само достойно би наказал своите коварни съседи, не само би реализирал националните мечти, но макар само шепа народ да е, достигнал би до Калкута и до пирамидите и със своите подвизи удивил би света!
1914 г.
Снимка ~ Балканската война – Обща мобилизация в София
