Из „Разказ за странствуването и пътешествието ми из Русия, Молдавия, Турция и Светата земя“ (1839 г.)
Светското име на автора е Петър Агеев, а според други сведения – Андреев. Роден е в гр. Яш, Молдавия около 1807 г., а е починал през 1878 г. в Троицко-Сергиевата лавра. Бил е разколник, но по-късно преминава към Православието. През 1839 г. о. Партений заминава за Света гора, където през 1841 г. приема монашеството. В Русия се завърнал през 1856 г. и бил ръкоположен за йеромонах. През 1857 г. бил назначен за настоятел на Берлюковския монастир, а през 1858 г. му била възложена уредбата на Гуслицкия монастир. Отец Партений положил много усилия за възвръщане на разколниците към правата вяра. За тази си дейност той бил награден и назначен за игумен на манастира. Монах Партений се проявил и като писател. Написал е много книги, повечето от тях са с религиозна тематика. Сред произведенията му обаче има и един пътепис, който придобил голяма известност и се ползувал с особен успех: „Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле“ (Т. 1-5. СПб., 1855). Особено голям интерес за нас представлява онази част от книгата, в която авторът описва пътуването си през българските земи и личните си впечатления от българите. Той се възхищава от красотите на земята ни, с нескривана симпатия пише за нашия буден, трудолюбив и гостоприемен народ и с болка говори за робската действителност, която пречи на българите да заемат своето достойно място сред останалите европейски народи.
…Истински Божи рай е тази страна – ражда много хляб и плодове, кипи от изобилие и се напоява от река Дунав и по-малки рекички и поточета, които текат през планини и гори. Тук има много риба и всякакви плодни дървета, градини и лозя, ниви, гори и ливади, всякакъв добитък и много пчели. Зима почти няма. Повечето дървета в горите са плодни, като круши, ябълки, вишни, череши, орехи, дренки и диви лози. Колкото страната е хубава и християните гостоприемни, толкова беден и разорен е нейният народ. Рядко съм виждал такава мизерия през моето пътешествие.
За девет дена видяхме само три църкви, и то толкова бедни, че и да ги опишеш не можеш. По външен вид не се различават от колибите. За всичко това е виновна злата турска ръка. Вътре почти няма нито една рисувана икона, а само книжни, за иконостас не може да се говори, а църковните одежди са от просто ленено платно. Във всяко село има по един-двама свещеници. Много от тях питахме защо хората са толкова бедни, щом страната е добра. Очите им винаги се напълваха със сълзи и с тежки въздишки те ни разказваха: „Наистина страната ни е добра и изобилна, но са големи греховете ни, та затова Господ винаги ни посещава и наказва: открай време земите ни са погранични и затова тук има чести войни – някога през 10, някога през 20 години. Едва се пооправим – добитък си развъдим, градините си подредим – и пак започне война. Тогава, който може, бяга във Влахия, а ако турците заловят някого – отвеждат го със себе си във вътрешността и добитъка ни изяждат, и къщите ни изгарят, и градините ни опустошават. Свърши ли войната, който е останал жив, пак се връща в своя край, пак си правим землянки около развалините, пак създаваме стопанства. Сами съдете кога ще можем да се замогнем? И друга мъка имаме, по-силна от първата: след всяка война пламва чума, която вече и нас покосява. Тогава ние пак оставяме всичко и бягаме кой където може, крием се по планините и горите, боим се брат от брата и бягаме един от друг. И този гняв Божи често спохожда страната ни. И турците тук са много раздразнени, зли са – като зверове, винаги ни тормозят и разоряват: църквите ни често палят, намерят ли сребро – прибират го, иконите ни унищожават и няма на кого да се оплачем. Пашата не ни приема, Цариград е далече, а ние сме разорени. Така търпим мъки и чакаме милост от Бога да дойде Русия при нас и да ни освободи от тежкото турско иго.“ Много ги съжалявахме, като слушахме всичко това.
…На другия ден към обяд влязохме в град Рущук. Християните ни поздравиха с добре дошли. Там се нахранихме и ни разписаха паспортите, а християните ни казаха, че от Рущук до Светата гора Атонска разстоянието е 18 дена път, и ни описаха всички села. След. като излязохме от града, свърнахме наляво от Дунава към вътрешността на България и три дена пътувахме през планинска местност, населена с българи. Рано сутринта на четвъртия ден се приближихме към българската престолнина Търново, обаче не влязохме в нея, а като я отминахме, вървяхме все през български села. Те са големи, подобни на градове, с по 2-3 хил. къщи, изградени от камък. Църквите са големи, каменни, само че без кръстове и без куполи, а вътре са украсени с много икони, свещници и кандила. Оградени са, за разлика от църквите край Дунава, с високи каменни огради, подобно на монастирите. И селата не са разорени, а хората са заможни, въпреки че живеят в плен на тежкото турско иго и са много по-притеснени и обременени, отколкото гърците, защото гърците си имат защита в лицето на висшето духовенство: патриарха, митрополитите, архиепископите и епископите. А бедните българи страдат от гърците не по-малко, отколкото от тежкото турско иго. Архиереите-гърци не позволяват на българите в градовете нито да пеят, нито да четат молитви, нито децата си да учат на славянски. В селата не обръщат внимание на архиереите, а пеят и четат на славянски от руски книги. Българското наречие е по-близко до старославянското, отколкото великоруското.
Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на Божиите храмове и е толкова ревностен към светите места – към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни – гърци, сирийци, грузинци, сърби, влaси, молдавци и дори русите. И всред никой друг народ няма толкова поклонници, колкото всред българите, и никой друг не прави толкова дарения, колкото българинът. Почти цялата Света гора Атонска се издържа от българите. Много почитат монашеското съсловие и считат за щастие да приемат някой монах в своя дом и от всички други народи най-много българи стават монаси. Атонската гора е пълна с българи и из България има много мoнастири, които са пълни с монаси-българи. Хубава страна е наистина България и е блажен народът, който живее в нея. Българите са много трудолюбиви и всичките им земи са обработени: земеделието, градинарството и дори производството на коприна тук процъфтяват. Българите са добри търговци, общителни и приветливи, и са привързани към Русия, защото са от едно племе, с един език и еднакви обичаи. Много ги е сломило и обременило турското иго, но ако този народ беше свободен – би бил още по-добър. В техните църкви не бият камбаните, в градовете дори не удрят клепалата, а храмовете им винаги са пълни с хора. Там се държат почтително, като монаси, а жени в църквите въобще не се виждат. Тяхното място е на балкона, а ако няма балкон, те стоят благоприлично зад решетката, издигната отляво на олтара. Този добър обичай може да се наблюдава и из цяла Гърция, от Константинопол до самия Ерусалим. Българските жени покриват главите си според древния руски обичай.
Из „Разказ за странствуването и пътешествието ми из Русия, Молдавия, Турция и Светата земя“, 1839 г., („Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле“ (Т. 1-5. СПб., 1855).
* Схиигумен Парфений (1806-1878); pravoslavie.ru
