Той олицетворяваше съвестта и ума на народа си ♥ Михаил АРНАУДОВ за Васил АПРИЛОВ

„В нашите очи този вечно болничав човек изпъква като един силен по дух филантроп, способен да преодолее и лични несгоди, и най-естествения за самотника егоизъм.“

(Васил Евстатиев Априлов (1789 ~ 1847), © Държавна агенция „Архиви“)

Значението на Априлов

Теглейки общата сума на онова, което означава Априлов за ранното Българско възраждане, ние не можем да отминем мълчаливо отрицателните отзиви за характера и дейността му, изказвани от някои съвременници. Най-напред Найден Геров, възпитаник на одеския лицей, кори своя опекун във високомерие и егоизъм, като изтъква, че Априлов бил искал „сичко нещо, дето стане за нашите, от него да е“, или че „някой ако иска да направи нещо, той гледа да го развали, за да не се чуе друг, освен него“.

Геров, едва 18-годишен юноша, не привежда доказателства в полза на това тежко обвинение и явно е, че тук говори оскърбеното самолюбие на един мнителен младеж, който не може да търпи ни надзор, ни авторитети. В средата на одеските български питомци се поддържа упорита мълва, плод на груба подозрителност, че Априлов, подобно на другите стари, бил недостъпен и затворен, отнасял се надменно към младите, проявявал отвратително скъперничество и дори русинът В. Григорович е наклонен да вярва това, когато се среща в 1844 г. с Априлов и извлича крайно неблагоприятно впечатление от него. Сдържан, резервиран, почти хладен, авторът на „Денница“ не очарова скептика учен, който очаква възторжен прием и сантиментална откровеност. Няколко години по-късно и Раковски се поддава на това внушение, като твърди за покойния вече Априлов, че той бил се провъзгласил за български просветител „само с голи речы и за пуста слава“, че оставил някои българчета в Одеса да умрат от глад, че лишил Венелин от поддръжката си и така станал причина да почине той в една московска болница, и че не било никаква заслуга да е завещал Априлов богатството си за габровското училище: „Можеше ли да го вземе със себе си в гробу? Той ще не ще го остави“ („О Асеню I“, 1860).

Отричайки родолюбие, щедрост и всяко благородство у Априлова, Раковски повтаря безкритично слухове от обидени или повърхностни хора, които и след гроба не могат да оценят справедливо една чужда тям по дух и морал личност. Нека не се забравя, както добре изтъква това Ив. Д. Шишманов, че през цял живот Априлов е гнетен от тежка гръдна болест, която му налага най-големи грижи за здраве и спокойствие, обричайки го и на сдържаност в обноските.

През 1845 г. Априлов се извинява писмено пред чешкия учен Ханка, че не отговорил овреме на писмото му, понеже от две години „изнурителна болест“, „тежък недъг“ го приковавал към леглото. Зает с лекуването си, Априлов по неволя ще попада в мрачно настроение, що стига до униние и песимизъм, които го правят може би в известни моменти недружелюбен или неотзивчив. И после: този тъй известен меценат съвсем не е толкова богат, за да прави по-големи дарения, без риск да се лиши от най-необходимото. Удивлява ни по-скоро готовността му за жертви - когато той напр., покрай всичко друго, заявява, че е готов да напечата на свои средства българските грамоти, които притежавал Шафарик; или когато полага толкова усилия и дарява значителна сума за паметника на Венелин. Всичко, което знаем днес за живота, дейността и възгледите на Априлов, иде да подчертае крайно тенденциозния характер на обвиненията против него. В нашите очи този вечно болничав човек изпъква като един силен по дух филантроп, способен да преодолее и лични несгоди, и най-естествения за самотника егоизъм. Научно-литературните и родолюбивите му почини ни налагат пълна реабилитация на паметта му. Че той пръв измежду толкова одески търговци и заможни българи в чужбина издига мощен глас за организуване на българската просвета и школа; че той отделя такава значителна сума от своя скромен капитал (76,000 рубли), за да издържа до смъртта си габровското училище, на което после завещава и всичкия си имот; че с няколкото свои книги и брошури той начерта пътищата на българската книжнина и на българския език, улучвайки правилно бъдните им насоки; че той зае такова решително становище по черковния въпрос, насърчавайки ръководни лица и среди за извоюване на българска йерархия; и че в безпътицата на мнения и при липсата на авторитетни водачи той олицетворяваше съвестта и ума на народа си, за да влияе тъй благотворно върху цялата наша интелигенция - това е твърде значителен актив за оногова, който не дири никакво удовлетворение приживе и не знае друга подбуда освен живото съзнание за дълг към нещастното отечество. Спечелил толкова обширни и сериозни знания, без умисъл за кариера; прикрил своята вродена чувствителност, за да не страда и душевно; способен, въпреки всичко, на страстно увлечение от един идеал - просветата и въздигането на рода си, Априлов буди удивлението ни с рядкото си постоянство и преданост. Сила на характера се съчетава у него с дълбок социален инстинкт и будна мисъл. Никой друг българин в чужбина не може да му се равни тогава по ум и активна любов към потиснатия и необразован народ. За всеки случай: влиянието му върху поколението, на което той принадлежи, е едно от най-силните и плодоносните, каквито знае епохата от 1835 до 1850 г.

Из: „Васил Априлов. Живот, дейност, съвременници“ (1789-1847), Михаил Арнаудов, изд. „Наука и изкуство“, 1971 г.
* Васил Евстатиев Априлов (1789 - 1847), Държавна агенция „Архиви“; bg.wikipedia.org

3393 Преглеждания