Долуподписаните тетрадки, моливи и учебници, с искания против насилието, на което са подложени всеки ден от ученика
Една чудна история от обичания италиански разказвач и душеприказчик на децата, назаем от „Приказки колкото усмивка“ (Изд. Сиела)
♥ Говорещата ученическа чанта
Всяка вечер преди сън моето дете подрежда ученическата си чанта. По-точно безредно слага вътре учебници, тетрадки, помагала, гуми и попивателни. Но, кой знае защо, нарича тази операция „подреждане на ученическата чанта“. То не знае, че щом очите му се затворят и сладките духчета на съня започнат танца си около неговата възглавница, предметите в чантата оживяват, протягат се, точно като нас сутрин, когато ставаме от леглото, поздравяват се и се разговарят.
Попивателната хартия се опитва да оправи ъглите си и се оплаква:
– Скъпи приятели, какво ли не преживях днес. Нашият шеф ме изписа от край до край с „да живее“ някой си Копи Фаусто, при това написа „копи“ с двойно „п“. Погледнете ме, моля ви, приличам на предизборен плакат!
– И се оплакваш?! – намесва се учебникът по история и география. – Извинявай, хвърли поглед към моите страници! Нашето симпатично тиранче надраска с химикал мустаци на Карл Велики, сложи перо върху шапката на Джото и нарисува муха на носа на Христофор Колумб. Удължи течението на река По чак до Триест и нарисува понтонен мост между Сицилия и Сардиния. Истинска революция ви казвам.
– Това не е нищо – фучи учебникът по литература. – Разгледайте, моля ви се, моята 45-а страница: всички „О“ са запълнени с червено, всички „А“ – със зелено, всички „Е“ – с жълто. На страница 57, кой знае защо нашият младеж изобрази змия, чието тяло преминава през 58 и 59 страница и опашката й стига чак до 60 страница. Гърмяща змия, както казва той. Навярно затова тялото й е покрито със звънчета!
– Погледнете как е сдъвкан хубавият ми връх – възкликва писалката.
– Обели изцяло покритието ми от кафяв лак – изплаква моливът.
Аз, бащата на виновника, засрамено слушам всичко това. Иска ми се да събудя детето, за да чуе какво се говори за него, но точно в този момент чантата се отваря и две тетрадки, едната на редове, другата на квадратчета, идват със заръката да ми представят списък.
– Вие може би нямате вина – ми казва вежливо тетрадката на квадратчета. – Но това са нашите искания. Моля да ги предадете на сина си.
Представят ми изписан лист и се прибират обратно в чантата. На листа пише:
„Долуподписаните протестираме живо срещу насилието, на което сме подложени всеки ден. Енергично изискваме:
1) нашият ученик да се въздържа да ни замърсява с „да живее“, с рисунки, фалшиви мустаци и други незаконни знаци, непредвидени в учебната програма;
2) да зачита безопасността на моливите и писалките и да не дъвчи връхчетата им;
3) да държи перата за писане в специалната кутия, а не да ги разпилява сред другите предмети; и тази сутрин учебникът по география бе силно наранен от едно перо.
Ако исканията ни не бъдат удовлетворени, ще направим всичко нашият ученик да не завърши учебната година. Подпис:
Допълнителен учебник, Тетрадка за задачи, Тетрадка-дневник, Молив за копиране, и т.н., и др.“
Утре сутринта ще дам на моето дете да прочете този протест. Надявам се повече да не чуя подобни оплаквания.
От: „Приказки колкото усмивка“, Джани Родари, изд. Сиела
Снимка: internazionale.it
