Този град, в който аз съм роден
за мнозина навярно е скучен,
разпиляваш се ден подир ден -
просто няма какво да се случи
Тук трамвайни коли не звънят
и реклами неонови няма.
Тук по тъмно започва денят
и завършва със първа програма.
Ала все пак и тук
хора раждат се, дишат, мечтаят,
във тревоги и слънчеви дни
подир своето щастие бягат.
Да, така е във малкия град,
този град старомоден и скучен,
в който друго, освен да се влюбиш
просто няма какво да се случи.
За нас, децата от малкия град, този текст означава много, но със сигурност не можем да се съгласим напълно с него. На нас винаги имаше какво да ни се случи и съвсем не ни липсваха места за игри и приключения. Не ни пречеше, че има само едно кино, една сладкарница, един универсален магазин, че не шумяха трамваи и денят ни определено не свършваше с първа програма. Този малък град не ни се стори тесен дори за миг и където и да ходехме, накрая нямахме търпение да се приберем у дома и да разказваме на бандата за преживяното и видяното. Дори, когато се фукахме, че нашите са ни завели в големия град и са ни купили „страшниии неща", знаехме, че най-хубавото от всичко е, че отново сме си вкъщи - в града, в квартала, в блока, в който всички сме едно голямо семейство.
Тогава живеехме с радостите и проблемите на всичките си съседи, с рождените дни, сватбите и погребенията, с взетата назаем захар или сол, с приятелската надпревара на жените от блока на коя сладкишът е най-хубав, от която печелившите винаги бяхме ние, децата. Със сърдитата леля Ваня, която ни хокаше, че вдигаме шум в часовете за почивка от 2 до 4. С върлата неприятелка на мама леля Елка, която си изтупваше килимите, точно когато тя простреше бялото пране. С онова така омразно провикване от терасата "Хайдееее, прибирай се за вечеря!". Със стълбището, което имаше най-страхотния парапет за пързаляне и нямаше нужда от никакъв асансьор. С вечерните събирания пред блока, в общото мазе или на покрива (където тайно се промъквахме), за да си разказваме страшни истории или да викаме дама Пика, а след това групово да се изпращаме по етажите. С онези съботи и недели на село, когато всичко опустяваше, за да се завърне с претъпкан багажник. С казаните пред входа, в които се варяха буркани до среднощ...
Беше съвсем нормална практика родителите от блока да се редуват кой ще вземе децата от детската градина. Така често, вместо мама или татко, ни прибираше някоя съседка.
Големият проблем в малкия град беше, че ако се издъниш, рано или късно ще стигне до вашите. Шансът да те изпорти съседката Елка, задето си пушил зад блока или колегата на баща ти да те срещне, когато би трябвало да си на училище, беше наистина сериозен. Въпреки всичко, този малък град беше нашият свят и той ни даде много, наистина много!
Снимки: socbg.com
Още от Детството:
За детството пред блока... с любов и носталгия
За дините в Жигулата и водата в ушите! Спомени за морето от детството
