За силата на емоционалния контакт в детството и сложните връзки между родители и деца, които често създават болни емоционални самотници
Децата, които се опитват да угаждат на родителите си, цял живот ще бъдат потиснати. А тази роля им е наложена от факта, че самите родителите някога са имали незадоволени потребности в ранните си години. Нишката продължава поколение след поколение назад. Учени от университета „МакГил“ са на мнение, че „не е нужно децата да бъдат малтретирани физически, за да се увреди психиката им“. Ненормалната симбиоза между родителите и детето е източник на не по-малко патологии.
Емоционално незадоволителните връзки между децата и техните родители са тема, която неизменно присъстваше в сто и няколко подробни интервюта, които взех за тази книга. Пациентите страдаха от своите коренно различни здравословни проблеми, но общата нишка бяха историите за преждевременната загуба на близък или неплодотворните контакти с хора, от които се очаква морална подкрепа. Фактът, че емоционалното потискане от детска възраст води до сериозни болести, се потвърждава от впечатляващото количество изследвания, публикувани в медицинската и психологическата литература.
Докосванията и ласките са първите сетивни възприятия на новороденото. Чрез тях то усеща любовта. Различните начини, чрез които бебетата и малките деца получават осезателно внимание, са незаменими за развитието на техните организми и психика. Изглежда твърде вероятно, че стимулацията чрез докосвания при хората е съществена за изграждането на привързаност и здравословни емоционални отношения. В този смисъл „близането“ в неговия пряк и преносен смисъл и любовта са съвсем сродни.
Емоционалният контакт е важен колкото физическият. Двата са доста аналогични, подсъзнателно го усещаме и затова след определени приятни емоционални действия спрямо нас казваме, че сме били „поласкани“. Сетивните ни органи и мозъкът осигуряват механизмите, чрез които се оформя преходът ни от детство към зрялост. Социално-емоционалните контакти категорично повлияват на развитието на човешкия мозък.
Ето един простичък пример – когато малкото дете се радва и е щастливо, се отделят ендорфини. Те представляват своеобразни хормони на щастието или, казано иначе, природни опиати на мозъка. И обратно, от опитите с животни се знае, че високите нива на стресовите хормони като кортизола водят до значително свиване на важни мозъчни центрове.
Основната цел на човека е да се превърне в индивид, който е способен да отстоява позициите си, да извършва саморегулация и да живее в разбиране с останалите хора в социален контекст. Жизненоважни за изграждането на невробиологията на саморегулацията в детето са отношенията му с родителите, където последните трябва да забелязват и разбират чувствата на малкото, да реагират със съпричастност и загриженост за вътрешните му терзания. Емоциите могат да бъдат позитивни – „искам повече от това“ – или негативни: „Това не го искам“. Бебетата и невръстните деца не са способни да направляват психологическите си състояния, заради което винаги има риск от изнемогване или дори смърт, ако не се подобрят контактите с родителите. Затова близостта с майката и бащата служи за опазване на детската биологична регулация.
Чрез емоциите се извършва интерпретацията на света. Те имат сигнализираща роля, която ни казва как вътрешните ни състояния се променят след външни въздействия. Макар чувствата да са отговор на стимули от настоящето, те се филтрират на базата на минали преживявания и въз основа на тях се пораждат очаквания за бъдещето.
Чрез родителите си децата изграждат своята представа за света. Това може да е приятен свят с много любов; свят на пренебрежение или безразличие, където трябва да се борим със зъби и нокти, за да ни обърнат внимание, или по-лошо: враждебен свят, в който трябва да живеем в едно постоянно състояние на свръхбдителност. Бъдещите ни отношения зависят от първите ни отношения с лицата, които са се грижили (или не) за нас. Ще се разбираме, ако сме били разбирани. Ще се обичаме, ако сме израснали с дълбокото усещане, че сме обичани. Ще отстояваме потребностите си със същото старание, с което са посрещали нуждите ни като деца.
Прекъсването на стабилните отношения в бебешка и детска възраст може да има трайни последици за стресовите механизми на мозъка и за имунната система. Редица експерименти с животни сочат за наличието на силна зависимост между ранните проблеми с чувствата на привързаност и небалансираната способност да се реагира по-късно на стрес. И обратно, благоприятните контакти на подрастващите са гаранция за значително по-доброто овладяване на биологичния стрес след години.
За задоволяването на потребността от привързаност при хората трябва нещо повече от физическа близост и докосване. Не по-малко необходима е емоционалната обвързаност, в частност качеството на „настройването“, при което майката и бащата успяват да се нагодят според психологическите състояния на детето си. Процесът е доста фин. Той е дълбоко инстинктивен, но може да се изгуби, ако родителят е стресиран, угрижен, финансово затруднен или по други причини. Настройването може да е невъзможно и ако самият възрастен е имал трудно детство. Съществуват случаи, при които родителите даряват с любов малките си, но не умеят да долавят напрежението им. Тогава подрастващите усещат, че са обичани, но дълбоко в себе си растат с убеждението, че не са харесвани такива, каквито са. Затова демонстрират само „приемливата“ си страна пред майките и бащите си, като потискат емоционалните пориви, които родителят отказва да приеме. Възможно е децата дори да навикнат да се упрекват, че изобщо имат такива пориви.
С други думи, когато възрастните са под напрежение поради каквато и да било причина, заради която не са способни да осигурят нужното съпричастие, потомците им израстват с хроничната тенденция да се озовават в положението на емоционални самотници. А това върви и с чувството – реално или въображаемо – че са без душеприказчици, тоест без човек, който може да разбере терзанията им. Тук съвсем не говорим за липса на любов от страна на родителя или пък за някаква физическа дистанцираност, а за една осезаема празнота на емоционално ниво, която кара малкото да изпитва неудовлетвореност.
Непълноценните отношения между родител и дете все повече се налагат като норма в нашето свръхнапрегнато общество. Нивата на физиологичния стрес, които се наблюдават у децата при относителното отчуждаване, се доближават до нивата, които отчитаме при физическа раздяла. Недостатъчната съпричастност въздейства подсъзнателно. Ако възрастен опита да си я припомни, едва ли ще успее, но все пак тя е там – загнездена още от детството в биологията на загубата.
Относителното отчуждаване става част от психологичната програма на човека. Хората, които са му „свикнали“ в миналото, като възрастни са склонни да избират тип отношения, които не са по-различни от вече познатите. Например да живеят с партньори, които не ги разбират или не ги приемат такива, каквито са. Така физиологичните стресове, причинени от относителното отчуждаване, ще присъстват и след навършване на пълнолетие – разбира се, без да ги осъзнаваме.
От „Когато тялото казва "НЕ": Цената на скрития стрес”, изд. Лик
Снимка: goodreads.com
Картина: A sad girl, Carlos Saenz de Tejada, 1921
