Личността се изгражда единствено от личности
Грузинският педагог и психолог Шалва Амонашвили се приема за съвременния класик на хуманната педагогика. Книгите му вълнуват със своята дълбочина и любов, и споделят едни от най-съвършените педагогически тълкувания. Първата му публикувана у нас книга „Здравейте, деца! Как сте, деца?” е наречена педагогическа симфония. 86-годишният Амонашвили вярва, че хуманната педагогика минава през сърцето на учителя и чертае пътя на учениците към истинската светлина на знанието и добродетелта.
Класическата педагогика – на Ушински, Песталоци, Корчак, Макаренко, Коменский, създават духовност в творческото взаимодействие между възрастния и детето. А днес по-често педагогиката е авторитарна, принудителна, основана на принципа на моркова и пръчката. Детето се държи добре – поощряват го, лошо – наказват го. Хуманната педагогика търси такива пътища, в които да има по-малко конфликти и повече радост. По-малко празни приказки и повече успехи.
По време на уроците, задаваме на децата хиляди въпроси. Учителят е разказал, дал е домашно, а после пита кой как се е справил с него. Онези, които не са го изпълнили, получават наказание. Говорим за личности, но не вървим по пътя на хуманно отношение към личността.
Приятелството, взаимопомощта, състраданието, съчувствието – това са действително нещата, които не ни достигат. Семейството не знае как да направи това, а училището абдикира от възпитанието.
Но основата на всички основи – това са учителите. Да учиш и възпитаваш – това е изкуство на деликатното взаимодействие между малкия и големия. Личността се изгражда единствено от личности. Да се научи нещо, е възможно и дистанционно, но развитието на нравствеността става единствено, когато сте рамо до рамо. Роботът не може да развие личността, дори да се усмихва.
Менделеев, великият химик, има една мисъл: „Да даваш съвременни знания на необлагороден човек, е все едно да връчиш на лудия меч.” Нима не правим точно това? А после сме свидетели на тероризъм…
(От: Новая Газета)
Размишлявах върху проблема за детството на моите шестгодишни деца и понякога ми се струваше, че като ги карах да седят на чиновете, аз им отнемах детството. Размишлявах върху това, че навсякъде, където и да карат децата да седнат, учителите и възпитателите, майките и татковците да ги учат да четат и да пишат, да събират и да изваждат, те също може би отнемаха детството на тези малки деца.
Веднъж, когато седях на заниманията и наблюдавах децата, чух казаните ми шепнешком думи от моята колежка Наталия Карчаули: „Знаеш ли, за да дадем на шестгодишните истинско детство, трябва да ги учим!” Тогава тези думи ми се сториха парадоксални: „Защо да отнемаме една година по-рано детството на децата! – слушах аз от някои учени. – За къде да бързаме?” А тя каза: да ги учим, за да им дадем истинско детство!
Учените и досега спорят дали е нужно да обучаваме децата в игри и какво може да им донесе това. И мнозина са склонни към императивността, предсказват, че такова обучение може само да им навреди, тъй като ще им се стори, че ученето е игра. Не е ли по-добре още от началото децата да разберат, да почувстват и преживеят с какви трудности и неприятности е свързано ученето? А не се ли крие тук коренът на същото зло: изведнъж на децата да се стори, че ученето е само мъка и страдание?
За играта водещото е възможността за свободен избор. Детето избира играта, то играе тази игра, докато му омръзне, и излиза от нея, щом почувства задоволяване на своята потребност. Чувството за свободен избор, както ми се струва, представлява психическата основа на играта.
Но това не означава, че като използва правото на избор, детето избира в играта само такива форми на активност, които няма да са свързани с трудности. Когато избира играта, по този начин то избира и трудността и става целенасочено, волево, съсредоточено в преодоляването й. Именно преодоляването на трудността прави за детето играта емоционално обагрена и мотивирана.
От „Здравейте, деца! Как сте, деца?”, Народна просвета, 1989 г.
Снимки: portal-kultura.ru
