„Самоубиецът иска да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло.“
Мигел де Унамуно (1864 ~ 1936) е известен испански философ и писател. Той е мислител, който застава на страната на философията на живота и отстоява проблема за смисъла на нашето съществуване като централен за философията. Мисълта му често е фрагментарна, тонът – емоционален. Основната му идея е, че човекът е раздвоен между смъртта и безсмъртието, между вярата и разума.
В „Дневника“, съставен от пет тетрадки с различен обем и брой страници, Мигел де Унамуно, отдаден на най-спонтанно откровение и без изобщо да търси или очаква чужда оценка, излива чувствата, колебанията и съмненията си, надеждите и страховете си, породени от дълбоката духовна криза, която през последните години на 19 век променя посоката на живота му и на разбирането му за света.
Miguel de Unamuno, foto Acervo da Agência France Press
Трябва да се търси истината, а не причината за нещата, а истината се намира чрез смирение.
Онзи, който с желание приема всичко случващо се, успява да направи така, че да се случва онова, което желае. Всемогъществото на човека, постигано чрез примирение. До такова примирение се стига само чрез благоразположението, вярата и милосърдието.
Също както бог е вложил наслаждение в акта за продължаването на рода и в отхранването, за да правим с охота онова, което по задължение не бихме сторили, така е вложил и суетна наслада във всеки труд в областта на изкуството и на науката, за да довеждаме начинанията си до успешен край. Но както плътското удоволствие, или сластолюбието, е станало причина за смъртта на мнозина, така погубва и онази духовна наслада, когато се храни от високомерието на духа.
Чрез смирение се постига мъдростта на простосмъртните люде и тя се състои в това да умееш да живееш в мир, в съгласие със самия себе си и със света, тоест да живееш потопен в онзи божествен духовен мир, основаващ се на истината, а не на разума.
Комедията на живота. Упорстваме да потънем в съня и да играем ролята си, без да виждаме реалността. Стига се дотам, че играем и когато сме сами, продължаваме с театъра дори в уединението и се превръщаме в актьори за самите себе си, искайки да се преструваме пред Теб, който четеш в душите и сърцата ни. Дори пред самите себе си не сме искрени и неподправени! До такава степен сме ослепели и скрити за собствените си очи.
Тъй като смъртта е естественият завършек на живота, естественият път на живота е той да води към смъртта и естествената му светлина е светлината на смъртта. Да се подготвиш за смъртта, означава да живееш просто и естествено.
Да живееш, да живееш истински, да живееш спонтанно, без лицемерие, без задна мисъл и скрити намерения; да живееш, за да умреш и за да продължиш да живееш; ето това се постига със свята простота, която дава бог на онзи, който се смирява.
Философите са на серии и докато един изчезва, друг се появява, разрушавайки онова, което предишният е съградил. И така те се следват самотни.
Miguel de Unamuno, c.1925
Няма по-велика, нито по-възвишена музика от тишината, но ние сме много слаби, за да я разберем и да я почувстваме. Онези, които не можем да се потопим в тишината и да приемем нейния дар, имаме музиката. За нас тя е като словото на тишината, защото музиката разкрива величието на тишината, изчистена от празни приказки и безсмислен брътвеж.
Често пъти съм се замислял над сериозния характер на светските разговори; над това, че всъщност те са не толкова диалог, колкото редуващи се монолози. Събеседниците остават чужди един на друг, всеки следва само своя ред на мисли. Никой не слуша с благоразположено внимание другия, всеки е нетърпелив да изкаже своето, което смята винаги за по-важно от чуждото. Почти никога не се стига до смесване на чувствата, до единство на намеренията, до духовно общение в разговора. Заслужава сериозно да се замислим и върху това, че светските разговори са много чести прекъсвания. Това е симптом на тежко заболяване.
Никога не опровергавай чуждото мнение, защото това означава да искаш да се покажеш по-силен от ближния си и да искаш до го подчиниш. Изложи искрено и простичко какво чувстваш и остави истината сама да въздейства върху ума на твоя брат; тя да го спечели, а не ти да го подчиниш. Истината, която изричаш, не е твоя, тя стои над теб и сама по себе си е достатъчна.
Мизерията е злощастие толкова голямо, колкото и богатството.
Най-често не се замисляме защо човек живее, бягайки от самия себе си. Къде ще отиде той, без да се срещне? Бяга и бяга отчаян и все се опитва да не се самоусеща. Хвърля се в света и в съня на измамата, за да се освободи от себе си и без се самоосъзнава, да сънува живота си. Колко ли от самоубийците са посегнали на живота си, за да се освободят от себе си, а не поради непосилно тежкия си живот. Самоубиецът иска да се освободи от себе си, а не от живота си; от душата и от съзнанието си, а не от жалкото си тленно тяло. Има и много морални самоубийци, които се мъчат да удавят душата си в шумотевицата и в разюздаността, като онези нещастници, които пият и се напиват, за да притъпят ума си и да подпухнат. Нещастни души, които живеят, бягайки от себе си! Къде ще намерят покой?
Вероятно на жените дължим съхранението на вярата, те поддържат със своето мълчание традицията на състраданието. Човечеството, въздигащо се до бога, се символизира от Мария, която се извисява до бога, благодарение на своята милост; Христос е Бог, който слиза при човеците, слиза при Мария.
Пред една жена, пред една покаяла се грешница, пред Магдалена се явява най-напред разпнатият Христос. Тя е първото човешко същество, пред което той се явява и я назовава с името й – Мария. Жени, дошли от Галилея, за да му служат, го следват до Голгота, докато мъжете, неговите ученици са побягнали. След възкресението му святите жени известяват на апостолите за неговото възнесение.
Велико тайнство е любовта! Не връзка, основана на корист или на облага; а любовта – чистото наслаждение от това да сте заедно, да сте близки, да се чувствате братя, да се усещате един друг.
Retrato de Miguel de Unamuno, c. 1925-1930, by Maurice Fromkes
Някои хора живеят в дадено време повече от други; един преживява за четири години повече, отколкото друг за двайсет години, живот различен, разновиден. Така според интензивността може да се изживее цяла една вечност в ограничено време, защото всяко понятие е безкрайно. Но следвайки същата метафора на мисълта, то е безкрайност от нищожности, то е безкрайност, съставено от безброй частици нищо, съдържа безкрайност от нули. Суета на суетите! Не в променливостта и в многообразието, а в неизменчивостта на вярата и на милостта е вечността на живота.
И какво е да се събудиш през нощта, задавайки си въпроса жив ли съм? Дали вече не съм умрял? И дали оттук нататък моето съществувание няма да се сведе до това да бъда завинаги така, както съм сега тук и в това състояние – легнал, насаме със себе си и с мислите си, да остана така завинаги, завинаги, винаги... Не е ли това самият ад? Защото вземете някой човек, в който и да е момент от неговия живот – бил той и най-щастливият – и му кажете, накарайте го да повярва, че този момент ще бъде вечен, че ще продължи безкрайно, ще трае вечно, и щом чуе думите ви, той тутакси ще съзре в него ада.
Няма ли да е по-ужасно от нищото една вечност от самота, насаме със собственото ти нищо? Ако си мислил само за себе си, ако си търсил само себе си и си се смятал за център на вселената, със себе си и само със себе си ще останеш вечно, с твоя вътрешен свят, останал външния изтрит за сетивата ти, и така скоро ще се проникнеш целият и ще се изпълниш със собственото си нищо и собственото ти нищо ще остане твоя вечна спътница.
Човек, който се забавлява от идеята да извърши лошо действие, скоро стига дотам, че тази идея придобива плът в душата му, разпространява се в нея като загниващ тумор, постепенно разяжда и унищожава онова, което му се противопоставя, а ако е идея фикс, подкрепяна от други такива, стига до действието след като си е изградила цяла система, придавайки на всички останали идеи своя нюанс, заразявайки ги с отровата си и групирайки ги плътно около себе си.
Ужасна болест е интелектуализмът, толкова по-ужасна, колкото по-спокойно се живее с нея, без да я познаваш; толкова страшна, колкото лудостта или идиотизмът, за които се казва, че нито лудият, нито идиотът страдат, понеже не познават болката си и дори могат да живеят доволни.
Ужасно робство е да живееш роб на представата, която другите са си изградили за теб. Ужасно робство е робството на суетата. Трябва да живеем в своята реалност, а не в привидността, която са си съставили другите за нас; в нашия собствен дух, а не в чуждата преценка.
Чрез поведението си, чрез действията, чрез делата и думите си постепенно тъчем своето бедно подобие, което накрая ни поробва. Вместо да бъдем съдници пред бога на нашите действия и думи, вместо да ги изправяме пред съдилището на собствената си съвест, където обитава нашият господ, ние се интересуваме само от ефекта, който те предизвикват у нашите ближни. Когато ни хвалят и аплодират, ние още повече държим на тях и ги повтаряме, отричайки се от онези – другите действия и думи, които казват, били продиктувани от бедност на душата или от скудоумие.
И така, водени от чуждата преценка, пресявани през чуждото сито, постепенно тъчем нишката на нашите дела, които, натрупвайки се и конкретизирайки се, оформят нашия характерен облик пред света, изграждат образа, който потиска и задушава онова, което е истински наше, присъщо и вродено наше, което би трябвало спонтанно и естествено да избликва от душата ни.
Miguel de Unamuno, 1935, by José Gutiérrez-Solana (1886-1945)
От Мигел де Унамуно: „Дневник“, изд. Захарий Стоянов
Снимки и картини: Marca España, El Imparcial, Wikipedia, Pinterest