Щастливият живот е винаги лично творение, което не може да бъде възпроизвеждано по рецепта.
„Тази книга обобщава десетилетия изследвания върху положителните страни на човешкия опит – радостта, съзидателността, процеса на пълно потапяне в живота, който аз наричам поток. Книгата обаче не е и популярно четиво със съвети „от кухнята“ как да се постигне щастието. А и това поначало е невъзможно, тъй като щастливият живот е винаги лично творение, което не може да бъде възпроизвеждано по рецепта. Книгата е по-скоро опит за представяне на общите принципи, в едно с конкретни примери как някои хора са използвали тези принципи, за да трансформират скучния си и безсмислен живот в живот, изпълнен с радост.”
Михай Чиксентмихай за книгата си „Поток”
Михай Чиксентмихай е професор по психология в Клеърмонтския университет, дългогодишен декан на Психологическия факултет на Чикагския университет. Още в края на миналия век той си осигурява място сред най-влиятелните фигури в съвременната психология с изследванията си върху състоянието на поток. Така той обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал. Именно посредством това състояние човек е способен да постигне щастието, най-висшата цел на всеки човек и на цивилизацията като цяло. Идеите му са оказали влияние върху някои от най-значимите представители на съвременната психология – като Карл Роджърс и Ейбрахам Маслоу, които са ги включили като важна опорна точка в своите учения. Те намират широк отзвук и сред психолози, философи, антрополози, социолози, кариерни консултанти, историци, но най-вече сред хората, които се стремят да постигнат повече удовлетворение в живота си. За своите разработки върху състоянието на поток през 2000 г. Михай Чиксентмихай е удостоен с наградата „Мислител на годината“.
За пътя към щастието, с откъс от книгата на Чиксентмихай „Поток. Психология на оптималното преживяване” на ИК „Хермес”.
Преди две хиляди и триста години Аристотел заключил, че повече от всичко друго човек желае да е щастлив. И ако щастието преследваме заради самото него, всяка друга цел – здраве, красота, пари или власт – придобива значимост единствено защото се надяваме да ни направи щастливи. Немалко се е променило от времето на Аристотел досега. Неимоверно са нараснали познанията ни за света на звездите и този на атомите. Древногръцките богове са като безпомощни деца в сравнение със съвременния човек и силите, които владее. И въпреки това – колко малък е напредъкът ни през изминалите векове, що се касае до този въпрос от най-голяма важност. Ние не разбираме същността на щастието кой знае колко по-добре от Аристотел, а колкото до умението да постигаме това блажено състояние, може да се каже, че не сме направили и крачка напред. Въпреки че днес сме по-здрави и живеем по-дълго, въпреки че дори и най-несъстоятелните сред нас са обградени с материален лукс, за какъвто не би могло да се мечтае само допреди няколко десетилетия (в двореца на Краля Слънце баните са се брояли на пръсти, столовете са били рядкост дори в най-заможните средновековни домове, а никой римски император не би могъл да включи телевизор, когато го налегнела скуката), и въпреки изумителните научни знания, до които имаме постоянен достъп, хората често имат чувството, че животът им отива нахалост и вместо наситени с щастие, годините им преминават в тревожност и отегчение.
Може би причината е, че човек е обречен да бъде все неудовлетворен и винаги да жадува за повече, отколкото може да има? А може би това така разпространено безпокойство, често вгорчаващо и най-ценните ни мигове, е следствие от това, че търсим щастието не където трябва? Замисълът на тази книга е с помощта на някои способи на модерната психология да се потърси отговор на вечния въпрос – Кога хората се чувстват най-щастливи? Успеем ли да открием задоволителен отговор, може би впоследствие ще сме способни да наредим живота си така, че щастието да играе по-съществена роля в него.
Двайсет и пет години преди да започна работата по тази книга, аз направих едно откритие и оттогава се опитвам да го осмисля. Думата „откритие“ е може би подвеждаща, тъй като става въпрос за нещо познато на хората открай време. И въпреки това е уместна, защото макар и добре известен, въпросният феномен не е бил теоретично описан и обяснен от съответния клон на науката, който в случая е психологията. Ето защо посветих четвърт век на изследването на това убягващо явление.
„Откритието“ ми се изразява в това, че щастието не е нещо, което се случва просто така. То не е резултат от добра участ или случаен шанс. Не може да се купи с пари или да се придобие посредством власт. Не зависи от външни събития, а по-скоро от начина, по който ги интерпретираме. Щастието всъщност е състояние, за което всеки трябва да се подготви, а после да култивира и отстоява. Хората, които се научат да контролират вътрешния си опит, ще са в състояние да влияят върху качеството на живота си. А това е най-доброто, което може да стори всеки от нас, за да се доближи до щастието.
Неспособни сме обаче да постигнем щастието, ако съзнателно го търсим. „Запиташ ли се дали си щастлив – казал е Джон Стюарт Мил, – и преставаш да бъдеш такъв.“ Откриваме щастието в пълната ангажираност с всеки детайл от собствения живот, бил той добър или лош, а не като го търсим директно. Австрийският психолог Виктор Франкъл красиво е резюмирал тази идея в предговора към книгата си „Човекът в търсене на смисъл“: „Не се стремете към успеха – колкото повече се стремите към него и го правите своя цел, толкова повече ще ви убягва. Защото успехът, както щастието, не може да се преследва, той трябва да последва, и то само като непреднамерен страничен резултат от посвещаването на човека на кауза, по-висша от самия него…“.
Но как можем да постигнем тази убягваща цел, чието реализиране е невъзможно по пряк начин? В изследванията си през изминалия четвърт век аз се убедих, че път към нея има. Заобиколен път, чието начало е постигането на контрол върху съдържанието на собственото съзнание. Възприятията ни относно собствения живот са последица от множество сили, които оформят опита ни и ни влияят добре или зле. Повечето от тези сили са извън контрола ни. Не можем да сторим кой знае какво по отношение на външността, темперамента и физическите си дадености. Не можем да решаваме – поне на този етап – колко високи да пораснем или колко умни да станем. Не можем да избираме нито родителите си, нито времето на раждането си, не е във властта ни да решим дали да има война или депресия. Инструкциите, които се съдържат в нашите гени, притеглянето на гравитацията, полените във въздуха, историческият период, в който живеем, и безчет други условия определят какво виждаме, как се чувстваме и какво вършим. Не е изненадващо колко разпространено е вярването, че съдбата на човек бива предопределяна най-вече от външни фактори.
И все пак всеки от нас е имал моменти, когато, вместо роб на неведоми сили, се е чувствал господар на действията и съдбата си. В тези редки случаи ние изпитваме въодушевление, чувство на дълбока радост, което съхраняваме в паметта си като важен жизнен ориентир.
Именно в този смисъл използваме тук понятието оптимално преживяване. Това чувства мореплавателят, носещ се в правилния курс, докато вятърът роши косите му, лодката подскача по вълните като жребче, а всичко – платна, корпус, вятър и море – се е сляло в обща хармония, която пулсира в жилите му. Това чувства художникът, когато цветовете на платното се съчетават сякаш по силата на някакво взаимно привличане и пред удивения му поглед се ражда нова, жива форма. Това изпитва и бащата, когато детето за първи път отвърне на усмивката му. Подобни събития обаче не се случват единствено когато външните условия са благоприятни: често хора, оцелели в концентрационни лагери или разминали се на косъм със смъртта, си спомнят, че в най-тежките моменти от изпитанията си са преживявали необикновено съдържателни откровения в отговор на простички събития, като дочуването на птича песен в гората, завършването на трудна задача или поделянето на коричка хляб с приятел.
Обратно на разпространеното убеждение, мигове като тези – най-ценните в живота ни – не са резултат от отпуснатост и пасивно съзерцание (макар че и това състояние може да носи наслада, ако преди това сме се потрудили да го постигнем). Най-ценните мигове обикновено настъпват, когато човешкото тяло или ум бъдат доведени до своите граници в съзнателното усилие да се постигне нещо трудно и значимо. Ето защо оптималното преживяване е нещо, което самите ние предизвикваме. Детето може да го изпита, докато с треперещи пръсти поставя последното блокче на върха на построената кула, по-висока от всеки друг път; плувецът – подобрявайки личния си рекорд; цигуларят – овладявайки сложен пасаж от музикално произведение. Пред всеки човек има хиляди предизвикателства, хиляди възможности за развитие.
Тези преживявания не са непременно приятни по времето, когато се случват. В паметното състезание плувецът може да е напрягал мускулите си до болка, да му се е струвало, че белите му дробове всеки миг ще се пръснат, да му се е виело свят от умора – и въпреки това да смята тези мигове за най-добрите в живота си. Постигането на контрол върху живота не е никога лесно, а понякога може да е дори болезнено. В дългосрочен план обаче оптималните преживявания спомагат за постигането на чувство за власт – или може би по-точно, на чувство за участие в определянето на съдържанието на живота, – което е по същността си най-близко до онова, което обикновено разбираме под „щастие“.
В хода на изследванията си аз се опитах да установя възможно най-точно какво чувстват хората в моменти на най-голяма наслада и защо. Моите първи изследвания бяха съсредоточени върху няколкостотин „специалисти“ – художници, спортисти, музиканти, шахматисти и хирурзи, – с други думи – хора, които посвещаваха времето си на заниманията, които предпочитаха. Въз основа на сведенията им относно това какво чувстват, докато са отдадени на това, което правят, аз развих една теория за оптималното преживяване, организирана около концепцията за поток – състоянието, при което човек е така потопен в заниманието си, че сякаш нищо друго няма значение; самото преживяване доставя такава наслада, че човек е готов да положи огромни усилия просто за да го изпитва отново.
От „Поток”, Михай Чиксентмихай, ИК „Хрмес”
Снимка: facebook.com-mihaly.csikszentmihalyi
