„Всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом.“
В последните години количествено детската престъпност драстично се увеличава, като сериозно се снишава възрастовата граница, от която децата започват да имат агресивни прояви. На всички ни е ясно, че значително нарастват хулиганските мотиви и отчуждаването от обществото. Малолетни и непълнолетни лица извършват почти 5000 престъпления годишно у нас. През 2016 г. осъдените непълнолетни са общо 1108.
В лекцията си „Някои психологически аспекти на детската престъпност“ английският педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът дава някои насоки за размисъл относно причините и мотивите за криминалните прояви при децата. Авторитетът на Уинкът в областта на детската психоанализа е толкова голям, че често името му бива споменавано заедно с това на Зигмунд Фройд.
Доналд Уиникът е водещ член на Независимата група на Британското психоаналитично общество. Работи като лекар в детската болница Падингтън Грийн в Лондон 40 години, а от средата на 30-те години на миналия век се посвещава на детската психиатрия.
(1896 ~ 1971)
Несъзнаваното може и да представлява неудобен факт за онези, които предпочитат нещата да са прости и ясни, но то определено не може да не бъде взето под внимание от мислещите и далновидни хора.
Един чувствителен и интуитивен човек съвсем не би могъл да пренебрегне несъзнаваното; той непрекъснато бива разтърсван от собственото си несъзнавано. Но мислещият човек все още не си е дал сметка, че би могъл да мисли, като в същото време включва и несъзнаваното в своето мислене.
Някои мислещи хора, които са опитвали логиката, но тя им се е сторила повърхностна, дават началото на реакционно движение към неразумното, което по същество е една опасна тенденция. Странно е всъщност по какъв начин първокласни мислители и дори учени пропускат да се възползват от това необикновено научно постижение. Не ставаме ли свидетели на това как икономистите игнорират несъзнаваната алчност, политиците не държат сметка за изтласканата омраза, лекарите са неспособни да разпознаят депресията и хипохондрията, които се крият зад такива заболявания като например ревматизма и които вредят на индустриалната машина? Ние дори имаме съдии, които не могат да видят, че, несъзнавано, крадците търсят нещо повече от велосипеди или стотинки във фонтаните. Всеки съдия е напълно наясно с факта, че крадците имат несъзнавани мотиви.
В едно нормално семейство мъжът и жената – съпругът и съпругата – поемат съвместна отговорност за своите деца. Бебетата идват на бял свят и майката (с помощта на бащата) отглежда всяко от тях като изучава неговата личност и търси решение на неговия индивидуален проблем – защото той касае обществото в неговата най-малка клетка: семейството и дома.
Как изглежда едно нормално дете? Дали то просто се храни, расте и се усмихва чаровно? Не, не изглежда така. Едно нормално дете – ако има доверие в майка си и баща си – губи всякакви задръжки. С течение на времето то започва да изпробва способностите си да разхвърля, да руши, да плаши, да разсипва, да похабява, да изпросва и да си присвоява. На практика всичко, което вкарва хората в съдилищата (а впрочем и в лудниците) има своя нормален еквивалент в младенчеството и в ранното детство, във връзката на детето с неговия собствен дом.
Ако домът може да устои на всички набези на детето да го разруши, тогава то се укротява и започва да играе; но – работата на първо място – преди това трябва да бъдат проведени съответните изпитания и то най-вече в онези случаи, когато е налице повод за съмнение в стабилността на родителската инстанция и дома (а под това аз разбирам нещо много повече от самата къща). В началото детето има нужда да възприема определена рамка, за да може изобщо да бъде свободно, да е в състояние да играе, да рисува своите собствени картини, да бъде едно безотговорно дете.
Защо трябва да е така? Истината е, че ранните стадии на емоционалното развитие са изпълнени с потенциални конфликти и разрушение. Връзката с външната реалност все още не е стабилно изградена, личността все още не е добре интегрирана, примитивната любов има деструктивна цел, а малкото дете все още не се е научило да толерира и овладява нагоните. То може да се научи да се справя с тези неща, а и много повече, тогава, когато неговото обкръжение е стабилно и лично. В началото то абсолютно се нуждае да живее в една среда на любов и сила (а оттам и толерантност), ако не искаме да е прекалено уплашено от собствените си мисли и фантазии, за да направи какъвто и да е прогрес в емоционалното си развитие.
Но тогава какво се случва, ако домът „изостави“ детето преди то да е достигнало до представата за една рамка, която е част от собствената му природа? Популярната представа е, че веднъж озовало се „свободно“, то започва да се наслаждава на своята свобода. Това е далеч от истината.
Когато открие, че рамката на живота му е нарушена, детето не може повече да се чувства свободно. То става тревожно и, ако има някаква надежда, започва да търси рамката някъде другаде, извън дома. Детето, чийто дом не успява да му създаде чувство за сигурност, започва да търси същите тези четири стени извън пределите на дома си; то все още храни надежда и отправя погледа си към бабите и дядовците, към чичовците и лелите, към приятелите на семейството или към училището. То търси някаква външна стабилност, без която би могло да полудее. Ако бъде осигурена навреме, тази стабилност ще израсне в детето както костите в тялото му, така че постепенно, с течение на първите месеци и години от живота му, то ще премине от зависимост и нужда от обгрижване към независимост. Но, често пъти, детето получава от взаимоотношенията с другите и от училището онова, което му е липсвало в неговия собствен дом.
Антисоциалното дете просто търси още малко по-надалеч от целта, очаквайки обществото, вместо неговото собствено семейство или училище, да му осигури стабилността, от която се нуждае, за да може изобщо да премине през ранните и толкова важни етапи на своето емоционално израстване.
Нека го кажем така: Когато едно дете открадне захар, то търси добрата майка, неговата собствена майка, от която то има правото да вземе цялата налична сладост. В действителност, тази сладост е негова, защото то е изнамерило майката и нейната сладост в своята собствена способност да обича, в собствената си първична креативност – каквото и да представлява тя.
Може да се каже, че то също търси и своя баща, който да предпазва майката от неговите набези към нея, извършвани в израз на примитивна любов. Когато едно дете краде извън собствения си дом, то все така търси майка си, но я търси с много по-голямо чувство на фрустрация и с все по-осезателната потребност да открие също така бащиния авторитет, който може и ще постави граници на реалните последствия от неговото импулсивно поведение; на отреагирането на идеите, които му идват в състояние на възбуда.
На нас като наблюдатели ни е трудно, когато се изправяме пред престъпното поведение в неговата зряла форма, защото тогава ставаме свидетели на острата нужда на детето от един строг баща, който да защитава майката, когато тя бъде открита. Строгият баща, когото то призовава, може да бъде също и любящ, но преди всичко трябва да бъде строг и силен.
Само когато е налице една строга и силна бащина фигура, детето е в състояние да се завърне към своите примитивни любовни импулси, към своето чувство за вина и желанието си да поправя стореното. Ако не са неприятностите, които си навлича, девиантното дете е в състояние единствено да става все по-инхибирано в любовта и така – все по-депресирано и отчуждено, докато в края на краищата не стане неспособно да чувства реалността на нещата – с изключение на реалността на насилието.
Престъпното поведение подсказва, че е останала някаква надежда. Когато едно дете се държи антисоциално това не е непременно заболяване; антисоциалното поведение понякога не е нищо повече от призив за контрол от страна на силни, любящи и уверени хора. И все пак, повечето малолетни престъпници са до някаква степен болни, а думата болест се оправдава от факта, че в много случаи усещането за сигурност не се е случило в живота на детето достатъчно рано, за да бъде инкорпорирано в неговите вярвания.
Докато е под строг режим, едно антисоциално дете може да изглежда напълно нормално, но дайте му свобода и то скоро ще започне да се чувства застрашено от полудяване. Затова то (без да знае какво точно прави) извършва престъпление към обществото, с цел да възстанови външния контрол.
Нормалното дете, подпомагано в ранните стадии от собствения му дом, си изгражда способност да се контролира. То развива в себе си онова, което понякога бива наричано „Вътрешна среда“ и има тенденцията да открие едно добро външно обкръжение.
Антисоциалното, болното дете, което не е имало шанса да си изгради добра „Вътрешна среда“, се нуждае в абсолютен смисъл от външен контрол, за да може изобщо да бъде щастливо и способно да играе или работи. Между тези две крайности на нормалните и антисоциално-болните деца са децата, които все още могат да постигнат вяра в стабилността, ако в продължение на известен период от години им се предостави непрекъснато усещане за контрол от страна на любящи хора.
Ако всичко се развива добре и ако детето е способно да се справя със себе си и със своето отношение към възрастните и другите деца, на него тепърва ще му се налага да посреща различни усложнения от рода на депресивна майка, баща с манийни епизоди, брат с жестоки наклонности или сестра с пристъпи. Колкото повече мислим за тези неща, толкова повече разбираме защо бебетата и малките деца абсолютно се нуждаят от опората на собственото им семейство и, по възможност, от една стабилна физическа обстановка около себе си.
От същите тези позиции ние виждаме и че за децата, лишени от домашна среда, е необходимо да бъде осигурено нещо лично и стабилно докато са все още достатъчно млади за да може то да им е от полза; в противен случай те по-късно ще ни принудят да им осигурим тази стабилност под формата на изправително училище или – като последно средство – под формата на четири стени в затворническата килия.
Източник: „Антисоциалното поведение - теория и терапия“, изд. Център за психосоциална подкрепа
Снимки: Oxford Clinical Psychology, formazionecontinuainpsicologia.it
