Емпатията означава временно да живееш друг живот ~ Карл РОДЖЪРС

„За всеки светът на преживяванията е индивидуален, той е личен свят в най-голяма степен.“

Според американският психолог Карл Роджърс цел и основна движеща сила на човешкия живот е себеактуализацията. Той вярва, че естественият вроден стремеж на човека е да развива своите възможности, качества и способности, да бъде умел и компетентен, да се себеактуализира.

Роджърс е една от най-влиятелните личности в историята на психологията и психотерапията. Заедно с колегата си Ейбрахам Маслоу, друго велико име в областта на науката за душата, е основател на хуманистичния подход в психологията.

Роджърс предизвиква истинска революция в психотерапията, създавайки нов модел без диагнози, без анализи и интерпретации, без експертни съвети и предписания. Вместо това той разчита на мъдростта на човешкия организъм и на неограничения вътрешен потенциал за справяне и израстване, присъщи на всеки, които могат да се разгърнат в условията на искреност, безусловно приемане и емпатия.

(1902 ~ 1987)

Да си в състояние на емпатия означава да възприемаш вътрешния свят на другия точно със запазване на емоционалните и смисловите оттенъци. Като че ли ставаш този друг, но без да губиш усещането “като че ли”. Усещаш радостта или болката на другия, така както той ги усеща.

Като че ли моята вътрешна душа, е излязла навън и е докоснала душата на другия. Отношенията ни надхвърлят това, което е всеки един от нас представлява по отделно и стават част от нещо по-голямо. Поражда се дълбинно израстване, изцеление и енергия.

Най-многото, което можем да дадем на другия човек (не най-малкото, а най-многото) , е желанието да бъдем с него, в неговите чувства, като отделна и неповторима личност.

Аз не вярвам, че външната оценка е част от помагащите отношения. Затова бих искал да създам отношения, в които аз даже вътрешно никога да не оценявам другия човек.

Емпатията означава временно да живееш друг живот, деликатно да пребиваваш в живота на другия без да го оценяваш или осъждаш.

Емпатията е целителна сама по себе си. Тя е едно от най-мощните терапевтични средства, което освобождава, утвърждава и връща усещането за принадлежност към човешкия род, дори у най-изплашените.

В действителност всеки човек е като отделен остров и той може да построи мост към другите, ако преди всичко бъде себе си, ако му позволим да бъде себе си.

Слушайте емпатично и отразявайте казаното, поставете се в ролята на огледало. Какво прави огледалото? То не осъжда. То не дава съвети. То просто отразява. Процесът на отразяване е лесно усвоим, просто трябва да повторим със собствени думи това, което другият казва и чувства.

Единственият начин да проникнем в смисъла на поведението на другия е да разберем как самият той го възприема - точно както за разбиране на друга култура е необходимо възприемане на тази култура отвътре. Смътно да си представим света на опита, какъвто го вижда индивидът.

Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава - и само тогава - мога да ти покажа най-нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече - само тогава - мога да ти покажа най-уязвимото си аз.

Многочислените проблеми възникват когато се опитваме да оправдаем очакванията на другите, вместо това да определим нашите собствени очаквания.

Бракът никога не е "стабилен", ако не се смята за стабилност процесът на непрекъснати промени.

Аз съм достатъчно добър, стига да можех да го покажа открито.

Добрият живот за личността е процес, а не състояние на битието, направление, а не крайна спирка.

Животът е най-богат и благодатен, ако е в движение, ако тече. Това усещане и очарова, но и плаши. Най-добре се чувствам, когато мога да позволя на опита ми да ме носи някъде напред, по посока на цели, които все още не виждам ясно. В това движение, в носещия ме поток на богат жизнен опит, в усилията да разбера неговата променлива сложност става ясно, че в него няма място за нищо неизменно. Когато мога така да плувам в този поток ми става ясно, че не може да съществува нито закрита система от вярвания, нито неизменна система от принципи, към които да се придържам. Животът се направлява от променящото се разбиране и тълкуване на моя опит. Той винаги е в развитие, в ставане. Най-точно тази посока би могла да се определи така: позитивна, конструктивна, насочена към себеактуализация, зрелост, социалност.

Колкото повече човекът е способен да разрешава на чувствата си да му принадлежат и да текат свободно, толкова повече те заемат съответното място в общата хармония от неговите чувства. Той открива, че има и други чувства, с които горните се смесват и уравновесят. Той чувства себе си любящ, нежен, внимателен и сътрудничещ, също както и враждебен, похотлив или зъл. Той чувства интерес, живост, любопитство, също както и мързел и безразличие. Той се чувства както страхлив, така и смел и храбър. Неговите чувства, когато живее до тях и приема тяхната сложност, действат по-скоро в съзидателна хармония, отколкото да го увличат по някакъв лош път, не подлежащ на контрол.

За всеки светът на преживяванията е индивидуален, той е личен свят в най-голяма степен.

Организмът винаги е цялостно организирана система, в която промяната на една част може да предизвика изменения на всяка от останалите части.

Приемливото поведение е поведение, което удовлетворява органическа нужда, но при това избира форми на проявление, съвместими с концепцията за цялостна личност.

Когато всеки индивид формулира собствени ценности, изхождайки от своя непосредствен опит, то като резултат се получава не анархия, а висока степен на общност с другите и истински социализирана система от ценностите. Една от крайните цели, предлагани от хипотезата за доверие към индивида и способността му да разрешава собствените си конфликти, е многообразието от системи ценности, уникални и лични за всеки индивид.

Въпреки че миналият опит наистина може да влияе върху възприемането на актуално явление, поведението винаги е свързано с актуална потребност.

Когато човек открива себе си в своя опит, той във все по-голяма степен става самият себе си - не фасада, не конфомист спрямо другите, не циник, отхвърлящ всички чувства, не фасада с интелектуална рационалност, а жив, дишащ, чувстващ, пулсиращ процес, с една дума - човек.

Всеки човек има тенденция да става самостоятелен, различен от другите, уникален човек.

Човекът, който е изцяло открит към своя опит, би имал достъп към всички фактори, които са на негово разположение при дадената ситуация: социалните изисквания, неговите сложни, и вероятно противоречиви, потребности; спомени за подобни ситуации в миналото, възприемане неповторимите качества на дадена ситуация и пр. На базата на всичко това той би строил своето поведение. Разбира се, тези сведения биха били доста сложни. Но той ще разреши на своя цялостен организъм с участието на съзнанието да разгледа всеки стимул, потребност или изискване, тяхната относителна напрегнатост и важност. От тази сложна преценка и претегляне той би извел тези действия, които в най-голяма степен биха удовлетворили всичките му потребности в дадената ситуация.

Сигналите, които идват от нашия организъм, заслужават доверие, да се вслушваме в тях; да имаме по-малко страх от емоциите, от нашите най-разнообразни чувства; съзнанието, вместо непрекъснато да поддържа защити срещу неприемливите чувства и мисли, трябва да бъде доволен обитател на съобщество от подбуди, чувства и мисли, които, както става ясно, чудесно се самоуправляват, когато не ги следят със страх.

Да се живее с настоящия момент означава отсъствие на неподвижност, строга организация, налагане на структури върху опита. Вместо това има максимум адаптация, откриване на структурата в опита, текуща, променяща се организация на Аза и личността.

Да бъдеш пълноценно всичко в даден момент - с цялото богатство и сложност, да не криеш нищо в себе си и да не се плашиш вътре в себе си. Движението към това да поемеш цялата сложност на своя променящ се Аз във всеки значим момент - това е един от най-ясните стремежи.

Главен подбудителен мотив за творчество, както се оказва, е стремежът на човека да реализира себе си, да прояви своите възможности. Под този стремеж аз разбирам направляващо начало, проявяващо се във всички форми на органическия и човешкия живот - стремежът към развитие, разширяване, усъвършенстване, зрялост, тенденция да се проявяват всички способности на организма и на "Аза"... Този стремеж е скрит във всеки индивид и очаква само подходящи условия за освобождаване и проявление. Именно то е главна мотивация за творчество, когато организмът встъпва в нови отношения с окръжаващата среда, опитвайки се най-пълно да бъде самият себе си.

Свободата да бъдеш себе си - това е свобода с плашеща отговорност, и човек се движи по посока към нея внимателно, със страх, първоначално без всякаква увереност в себе си.

Изображения: patrickcounselling.com, pinterest.com

В този ред на мисли