Съдбата като шанс | Торвалд ДЕТЛЕФСЕН

„Човек открива смисъла на живота едва когато е готов да поеме цялата отговорност за онова, което прави и което му се случва."

За съдбата, отговорността и любовта – с думите на немския психолог, психотерапевт и един от най-известните представители на езотеричната психология Торвалд Детлефсен.

„Само онзи, който чрез любовта е станал знаещ, ще бъде освободен от Кръста на причината и следствието, към който го е приковало незнанието. Само любовта слага край на танца на преражданията."

~ Ханс ЩЕРН ЕДЕР, „Напевът на Вечността”

Анонимната съдба, от чиято сляпа случайност човек се чувства застрашен, бавно разкрива пред търсещия своя вътрешен закон: Съдбата е онази инстанция, която се грижи индивидът да мине по предначертания му път. Мнимият враг Съдба става партньор, който не позволява инертността ни да ни изхвърли от собствената ни еволюция. Колкото повече човек отказва, учейки, да разреши някакви проблеми, колкото повече се опълчва срещу съдбата си, толкова повече, ще опознае нейния негативен аспект - страданието. Страданието е само търкането между закономерния, предначертай път и посоката, по която сме поели. Страданието може да стане излишно, само когато човек прави усилие все по-добре да намира собствения си път и доброволно да върви по него. Само който се научи да се подчинява на закона, няма да приема съществуването му като принуда. На пълна свобода може да се радва само онзи, който се е пригодил към реда в Космоса и сам се е сраснал със закона. Но във всеки случай това изисква преодоляването на властовите претенции на егото. Волята за власт е най-големият враг на човека; и тя намира все по-изтънчени проявления. Противоположният полюс на властта се нарича смирение или любов. На всички нива на битието само любовта може да преодолее полярността между Аза и не-Аза. Само силата на любовта наистина превръща по-ниското в по-високо, може да преобразява и с това да променя. Борбата винаги ражда борба, омразата омраза, натискът съпротива. В любовта се вижда, че истински силният е слабият и смиреният-истински властващ. От двайсет и двата аркана на Таро единайстата карта е центърът. Тя се казва „Силата" и на нея е изобразена заобиколена с рози нежна жена, която с ръце отваря устата на страшен лъв. Тази карта символизира силата на любовта, която не може да бъде надвита от никаква външна сила на света. Който се е научил да прилага на дело огромната мощ на служенето и смирението, е направил голяма крачка по пътя си. Любовта се стреми да преодолее противоречията и да върне човека към онова единство на съзнанието, от което той се е отделил някога чрез грехопадението в рая. Човекът, съвършен като андрогинно същество в райското единство, последвал нашепването на змията и поискал да се сдобие със знанието кое е добро и кое лошо. Той се отделил от единството и сега вече знае, кое е добро и кое лошо. Знанието станало за него отрова, поради което той може да бъде излекуван само със знание – защото „similia similibus curantur". Човекът боледува от полярността на знанието и се надява на изцеление. Боледуването съставлява човешкото битие. Болестта е шансът на човека – щом е болен, той може да бъде излекуван, подлежи на лечение. Болестта е микрокосмическото грехопадение и винаги е разрив с Бога. Изцелението е помирение с Бога. Външните средства на изцелението създават само формалните условия за него. Затова болестта и страданието не са неприятни разстройства в живота на човека и избягването им не бива да се превръща във висша цел. Те са само подготвителният етап към освобождението и трябва да бъдат изживени и осветени, за да се открие в дълбините светлина. Ако безличният аспект на боледуването е първичната вина, то личният му аспект наричаме карма. Осъзнатият живот трябва да се опитва да изпълнява и отхвърля все повече от кармата, без едновременно да трупа нова. Личният и безличният аспект на вината образуват онази повратна точка, в която болестта се превръща в изцеление. Човек открива смисъла на живота едва когато е готов да поеме цялата отговорност за онова, което прави и което му се случва. Болестта на нашето време е загубата на смисъл, която изтръгва корените ни от Космоса. Загубата на смисъл е цената, която човечеството плаща за опита да се отърве от отговорност. Знаците на времето говорят, че тази колективна болест се превръща в изцеление и все повече хора потеглят на път, за да си възвърнат смисъла. Който е готов да поеме отговорността за съдбата си, вижда, че е част от закономерностите в нашия Космос и загубва всякакъв страх - защото е намерил обратната връзка с първоосновите си. Единствено тази обратна връзка е съдържанието на истинското religio. Човек може да разпознае целта си, само ако изхожда от знанието за произхода. Целта е съвършенството. Съвършенството е израз на единството. Единството наричаме Бог.