„За да бъдем щастливи, трябва да живеем в съюз, а не във взаимна зависимост.“
Роденият през 1934 г. д-р Етиен Жаланк е френски психотерапевт и бивш състезател по модерен петобой от Олимпийските игри в Рим през 1960 г. Работи над 40 години в сферата на психотерапията, до самото си пенсиониране. Създава в Париж собствен терапевтичен център и е автор на няколко книги, предназначени за широка аудитория, посветени на уменията да се води хубав и здравословен живот.
Ако щастието е наша природа, защо толкова много от нас са твърде далече от него? Изглежда ние се стараем да си създаваме пречки по пътя: страх от другия, болести, работа, старост, липса, страдание... Всичко това ни убеждава, че щастието е недостижимо.
Светът е едно ехо: ако извикаш „враг”, то ще ти отговори „враг”. Животът е оцветен така, както ние го виждаме и представлява едно отражение на нашата психика. Ако си песимист, животът изглежда зловещ. Който сложи тъмни очила, не трябва да се учудва, че вижда един мрачен свят. Страдащите от неврози са хора, които живеят в оптическа измама: те си въобразяват, че кристалът на тяхното подсъзнание е разрушен, защото усещат дълбока пукнатина.
Когато човек сподели болката си с някого, тя намалява. Когато сподели радостта, тя се увеличава. Това не е ли доказателство, че щастието е едно по-широко светоусещане от нещастието? Когато човек прави разкривена гримаса, участват 60 лицеви мускула, а за да се усмихне – само 18. Защо тогава да се уморяваме?
Щастието няма „предопределеност” – има само различни клопки. Интелигентността, красотата, властта не са по-трудни за проиграване от техните противоположности. От обективна гледна точка еднакво силно може да се страда както от пълнота, така и от слабост...
Всеки погрешен избор на тактика ще се окаже наказан чрез състояние на лишения или въздържане. Светът е безплатен, но скъп.
Някои източни религии проповядват, че Бог е създал света от скука. Факт е, че сега Бог има развлечения: нашите разочарования, омразата, тревогите, радостите, надеждите, борбата... Спектакълът е колоритен!
Вместо да изхвърлим една безвкусна храна, ние искаме повторно да ни я сервират. Свиваме се в погрешното си поведение и постепенно го превръщаме в система за възможно получаване на най-големи придобивки. Така бавно, но сигурно се отправяме към неврозите.
Този, който постига пълна сигурност, не живее по-добре – той въобще не живее пълноценен живот. Колкото до гаранциите, които можем да предложим на околните, те са илюзорни. Някои, например, си въобразяват, че трябва да „уверят” своя партньор в любовта си. Добре, но трябва да се подготвят за усложнения! Защото, ако човек успокоява някого по този начин, значи той счита, че другият се съмнява... и това съмнение се появява! По-голямата част от взаимоотношението преминава в отричания и изразяване на протест. Тогава Щастието от любовта се забравя.
Дълбоко в себе си аз вярвам в човека. Колкото повече си вярваме, толкова сме по-стабилни. Не е ли истина, че откакто свят светува, вярата е нашата истинска стойност?
Поговорката твърди, че надеждата крепи човека, но аз вярвам, че сме подвластни на неосъществими мечти и роби на този дух, който непрекъснато ни води към далечни утопии.
Надеждата има брат-близнак, който представлява още по-опасна психическа клопка: съжалението. Вместо да намерят подслон в лъчезарното утре, някои от нас остават затворени в миналото. Или пък съжаляват за минали моменти на щастие, вместо да се радват, че са ги изживели и нещо още по-лошо – продължават да желаят нещо, което не са получили. Насочено към миналото, това желание няма никакъв шанс да бъде задоволено в настоящето.
Да се откажеш да страдаш е равносилно на това да изхвърлиш бебето заедно с водата за къпане: значи да си забраниш основното – удоволствието да живееш. Цената не е ли много висока?
Ако една тъга се появи, не остава друго, освен да бъдем тъжни и да я изживеем. По-добре е да приемем страданието, отколкото да го отхвърлим – това означава по-богат жизнен опит.
Същото се отнася и за старостта. Не можем да спрем времето, но можем да се научим как да се наслаждаваме на този период от живота си, както на всеки друг. Интересно е да сме убедени, че губим едно, но остава друго, да чувстваме надмощието на мозъчната активност над физическата... Всяко друго поведение би било бедствено.
Да се сближиш с другия, означава да направиш от срещата си с него радостно преживяване без притеснение, че може да не те приеме. Под маската на другото ми „аз” (своя „аз”, който намирам у другите), навсякъде мога да намеря радост и удоволствие. Докато децата играят на криеница, най-голямото им щастие е да се намерят: това, което се скрие най-добре и трудно може да бъде открито, ще остане разочаровано. Вероятно някой трябва да подскаже на децата да нарекат тази игра „намираница”.
Всъщност за какъв вид любов се говори, ако тя предполага асимилираш на единия от другия? Или сливане на двамата в едно цяло? Това заличаване по начало води до монотонност: получава се умаляване и обедняване там, където трябва да има разрастване и обогатяване.
Според мен, твърде много ни е говорено за любовта като необходимост от другия. Не е ли ясно, че такова схващане предполага зависимост, дори двойна, следователно – една ужасна ограниченост? „Роб на любовта”, това ме кара да се чувствам окован във вериги и ще упрекна партньора си рано или късно. Така ще стигнем до омраза и измама.
Истинската трудност в любовта не е да я откриеш – тя е навсякъде. Важното е човек да се научи на любов без условия. Не дължа нищо на човека, когото обичам, съответно и той на мен. За да бъдем щастливи, трябва да живеем в съюз, а не във взаимна зависимост.
Затова аз казвам, че любовта не е да имаш нужда от другия, а умението да направиш избор с кого да изживееш нуждата си. Това са две различни неща. Във втория случай аз оставам независим, продължавам да избирам и с нищо не накърнявам шансовете си за щастие. Защото мога да напусна жена си или да взема решение да остана. Аз нямам определена мисия спрямо другия. Свободата е условие на любовта. Трябва да се научим да обичаме, като предпазваме себе си.
На хората, намиращи се в духовна или материална нищета, не трябва да се помага със съчувствие, а като им се докаже, например, че и те могат да достигнат щастието. Една от клопките в любовта е увереността, че трябва да влезеш в торната яма, за да споделиш съдбата на другите. Това е може би най-лошата услуга, която може да им се направи. Ако успеете да се измъкнете от някоя ситуация, каквато и да е тя, не изпускайте шанса си. С този жест ще кажете на останалите: „Направих това, което и вие бихте могли да сторите”. Когато един човек умее да плува, всички могат да се научат.
Истината е, че околните често искат да ни привлекат в торната яма. Ако нещастието е универсално, то е участ на цялото човечество и не може да се излезе от него – мислят те. Да успееш в живота, означава да покажеш наличието на щастие пред онези, които не са го намерили. Това вероятно е провокираща позиция, както богатството сред бедността, което разстройва. Но аз вярвам, че ако искате да сте щастливи, вие трябва да поемете риска да го направите сами.
Нямаме нужда от хорското признание, за да оценим себе си. Трябва да направим така, че животът да стане полезен за нашето развитие. Ние можем, свободни сме да бъдем полезни за другите. Но това трябва да е нашето щастие, нашият избор, а не средство да създадем добро впечатление.
От опит се убедих, че е най-добре да оставиш другия да излее цялата си злъчност. Когато никакво ехо не му отвърне, неговата злоба бързо ще се изтощи.
Щом лъжата съществува, значи е полезна, а дори понякога и неизбежна. „Ако има жажда – казва мъдрецът, – това предполага и наличието на вода.”
Лъжата е естествено и ефикасно защитно средство. Затова не заслужава да я анатемосваме лицемерно. Франсоаз Долто ми отвори очите в тази насока. Веднъж разговаряхме за децата, които изглежда имат естествено предразположение да лъжат. Тя ми каза, че това не трябва излишно да ни вълнува – наистина обезпокоително е, ако едно дете никога не лъже, защото то ще се невротизира по такъв начин. Представяте ли си дете, което доброволно признава грешката си, за да получи наказание? Не, разбира се. Дори самият наказателен кодекс не забранява на гражданина да се защити за извършеното злодеяние.
Детето по природа е слабо, следователно има нужда от защита. То я намира в лъжата – едно от малкото оръжия, с които разполага. Разбира се, съществува риск от злоупотреба, която може да прерасне във вреден навик. Когато детето стане възрастен ще разбере, че в равноправните човешки отношения откровеността винаги е по-ефикасна от лъжата. Емоционалното общуване е безвъзмездно и стъкмените хитрости не могат да просъществуват дълго.
Има една личност, която никога не трябва да се лъже – нашата собствена.
Човек често приема смъртта като противоположност на живота, но схващането е погрешно: смъртта е противоположност на раждането. Животът представлява път между двете явления. А ние често забравяме, че се намираме на този път! Човек, който тръгва по Транссибирската магистрала, не се интересува толкова от крайната точка на пътуването, колкото от самото пътуване, пейзажите, които ще види и хората, които ще срещне.
В живота най-трудно се запазва контактът със себе си и с действителността. Ежедневието ни принуждава да приемаме реалното за рутинно и оттук идва „механичното” повторение на нещата, при което човек забравя собственото си „аз”.
Ние трябва да се стараем да се радваме на реалното и на контакта между нашето аз и външния свят. Тогава ще почувстваме удоволствието дори от изпиването на чаша вода или от беленето на зеленчуци. Щастието представлява състояние, начин на съществуване.
Човек се различава от животното по това, че има жизнен път, а не приключение. Животното познава единствено нуждите, а човек изпитва и желания, емоции – чувства, които се вписват в психиката му и определят живота му в настоящето. Трудността се състои в умението да се справим с тази алхимия, която превръща вълненията ни в устойчиви и осъзнавани от нас чувства.
От д-р Етиен Жаланк: „Терапия на щастието“, изд. Здраве и щастие
