„Собственият живот е въпрос на собствена отговорност.“
Теорията за развитието на Ерик Ериксон е нормативна теория, т.е. тя допуска, че развитието се разгръща в определена последователност и тази последователност има ясно очертан времеви диапазон и определени човешки качества, способности и характеристики се разгръщат в определени етапи от жизнания цикъл на човека, като всичко, което излиза от тази норма се счита за отклонение или патология.
Каква е задачата на личността през последния стадий от човешкото развитие, германският психоаналитик разкрива в труда си „Идентичност: младост и криза“.
Еволюцията е направила човека обучаващо, както и учещо животно, защото зависимостта и зрелостта са реципрочни: зрелият човек се нуждае другите да имат нужда от него, зрелостта се ръководи от природата на това, за което трябва да се полагат грижи.
Генеративността следователно е предимно грижа за създаване и насочване на следващото поколение.
Съществуват хора, разбира се, които поради нещастие или поради специални или необикновени заложби в друга посока не прилагат този инстинкт към своето собствено поколение, а към други форми на алтруистични грижи и творчесто, които могат да погълнат техния тип родителски инстинкт.
Простият факт на имането и дори желанието за деца не е достатъчен за „постигането“ на генеративност. Някои млади родители, изглежда, страдат от забавено развитие на способността да се даряват истински грижи. Причините често пъти могат да се открият във впечатленията от ранното детство, в погрешната идентификация с родителите, в прекомерната самовлюбеност, основаваща се на прекалено ревностното самосъздаване на личността, и в липсата на някаква вяра – „вяра в рода“, която би направила детето приветствано доверие.
В остаряващия човек, който се е погрижил за нещата и хората и се е адаптирал към триумфа и разочарованията от съществуването и по необходимост е създател на другите и генератор на неща и идеи – единствено у него постепенно узрява плодът, наречен интегритет. Това е увеличаващата се увереност на егото в своята склонност към ред и смисъл – емоционална интеграция, вярна на носителите на образи от миналото и готова да поеме и евентуално да се отрече от лидерство в настоящето.
Това е приемането на собствения и единствен жизнен цикъл и на хората, които са станали значими в него като нещо, което трябва да бъде и по необходимост е лишено от възможност за замяна.
Това означава нова и различна любов към собствените родители, свободна от желанието те да бъдат различни, и приемане на факта, че собственият живот е въпрос на собствена отговорност.
Това е чувство за другарство с мъжете и жените от отдалечени времеви периоди и с различна цел, които са създали другите хора, предметите и езика, предаващи човешкото достойнство и любов. Въпреки че е наясно с относителността на всички различни стилове на живот, които са давали смисъл на човешките стремежи, притежателят на интегритета е готов да защитава достойнството на собствения си стил на живот срещу всякакви физически и икономически заплахи.
Защото той знае, че индивидуалният живот е случайно съвпадение на само един жизнен цикъл със само един сегмент от историята и че за него човешкият интегритет се крепи единствено на този стил на интегритета, който той притежава и който се сгромолясва с него.
Клиничните и антропологичните доказателства посочват, че липсата или загубата на тази засилена его-интеграция се изразява чрез отвращение и чрез отчаяние: съдбата не се приема като рамка на живота, а смъртта не е нейната крайна граница.
Отчаянието изразява чувството, че времето е кратко, прекалено кратко, за да се опита човек да започне друг живот и да експериментира с алтернативни пътища към интегритета.
Такова отчаяние често е прикрито зад демонстрацията на отвращение, мизантропия или хронично надменно неудоволствие от определени институции или определени хора – отвращение и неудоволствие, които, ако не се съюзят с идеята за по-висш живот, показват единствено презрението към себе си.
Една смислена трета възраст, предхождаща възможната сенилност на края, служи на потребността от това интегрирано наследство, което тук приема формата на тази безпристрастна и все пак активна загриженост за живота, обвързан със смъртта, която наричаме мъдрост в многото значения на тази дума – от узрялото остроумие до натрупаното познание, зрялата преценка и разбиране, в които е включено всичко.
Това не означава, че всеки човек може да създаде мъдростта в себе си. За повечето хора живата традиция осигурява нейната същност.
Краят на жизнения цикъл обаче предизвиква и „крайната загриженост“ за това, какъв шанс може да има човек да надскочи ограниченията на своята идентичност и своето често трагично или горчиво трагикомично ангажиране със собствения единствен жизнен цикъл в приемствеността на поколенията.
При все това великите философи и религиозни системи, занимаващи се с крайната индивидуализация, изглежда, са останали отзивчиво свързани с културите и цивилизациите на своето време. Търсейки трансцедентност чрез себеотрицанието, те все пак остават етично загрижени за „поддържането на света“.
По същата причина цивилизацията може да се измери чрез значението, което тя отдава на пълния жизнен цикъл, защото това значение или неговата липса не може да не достигне до началата на следващото поколение, а така и до шанса на другите да посрещнат с известна яснота и сила неразгадаемите въпроси.
Към каквито и бездни да води човека тази крайна загриженост, той като психосоциално същество ще се изправи към края на живота си пред ново издание на кризата на идентичността, която можем да обобощим в думите „Аз съм това, което оцелее от мен“.
От Ерик Ериксон: „Идентичност: младост и криза“, изд. Рива
Снимки: erikerikson.org