„Човек изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му.”
(Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist)
Самолюбие.
Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение. Поради това противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може да посегне на нея самата, руши я, доколкото му се удава, в собственото си съзнание и в съзнанието на околните; с други думи той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.
Естествено неприятно е да си изпълнен с недостатъци, но още по-лошо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш, защото тогава проявяваш още един: умишлена самоизмама. Не желаем другите да ни лъжат; несправедливо ни се струва, ако искат да ги ценим повече, отколкото заслужават: справедливо ли е тогава ние да ги лъжем и да искаме те да ни уважават незаслужено?
Затова когато хората откриват у нас само несъвършенства и пороци, които действително притежаваме, явно не ни навреждат, защото те нямат вина, а ни правят услуга: помагат ни да се освободим от голяма слабост – несъзнаването на нашите недостатъци. Не бива да им се сърдим, че ги виждат, и ни презират, тъй като справедливо е не само да ни опознаят такива, каквито сме, а и да ни презират, ако сме достойни за презрение.
Такива чувства биха се породили в едно честно и правдиво сърце. Какво да кажем, когато откриваме в себе си съвсем противоположни склонности? Не е ли вярно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я казват в лицето, и ни е приятно околните да се заблуждават за истинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?
Отвращението към истината не е еднакво силно у всекиго, но може да се каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, защото е неразделно от самолюбието. И ако някому се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбрана деликатност как по-отдалеч и по-меко да го стори, за да не ни оскърби. Старае се да омаловажи недостатъците ни, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хвалебствия, и уверения в любов, и уважение. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Отпива съвсем малко от него, и то винаги с отвращение, и често с тайно озлобление срещу човека, който му го е поднесъл.
И тъй ако някой се стреми да спечели благоволението ни, няма да ни окаже неприятна нам услуга, а ще се държи с нас така, както ни се иска: ще скрие истината, защото ни е противна; ще ни ласкае, защото копнеем за ласкателства; ще ни излъже, защото обичаме лъжата.
Затова именно колкото повече успехи жънем в обществото, толкова повече се отдалечаваме от истината; всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво чувство е станало по-изгодно, а лошото – по-опасно. Цяла Европа може да се присмива на някой владетел, а той единствен да не подозира нищо. Не се удивлявам: истината е полезна за този, на когото се казва, но е вредна за онзи, който я казва – навлича му омраза. А придворните предпочитат собствения си интерес пред интереса на владетеля, комуто служат, затова не се стремят да му окажат услуга в свой ущърб.
Това притворство несъмнено е по-голямо и по-разпространено около най-високопоставените, но и по-нискостоящите не са пощадени, защото винаги имаме интерес да сме в добри отношения с хората. Така човешкият живот е вечна самоизмама; все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говори в наше отсъствие. Разбирателството между хората се гради единствено на взаимната заблуда; малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безпристрастно.
Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност – противоречаща на справедливостта и разума – е дълбоко вкоренена в сърцето му.
Избрано от: „Мисли. Блез Паскал”, Изд. ЛИК
Изображения: Wikimedia Commons
