Мъдростта на древнокитайския мислител и философ, почитан като един от основателите на Даоистката школа, редом с Лао Дзъ
Най-великият учител
Истинският Човек от древността не е негодувал срещу бедността, не се е възгордявал от изобилието и не е обмислял делата си. Бидейки такъв, той е можел да изкачи височините, без да се изплаши, можел е да се потопи във водата, без да се измокри, можел е да влезе в огъня, без да се изгори. Знанието му можело да го изведе по стръмния път на Дао.
Истинският Човек от древността спял без сънища и се събуждал без грижи. Хранел се без наслаждение, а дъхът му идвал от дълбочините в него. Истинският човек дишал с гърдите си – повечето мъже дишали с гърлото си; премазани и свързани, те тежко произнасяли, като че ли бълвайки думите. Дълбоки в своите страсти и желания, те били плитки в проявленията на Небето.
Истинският Човек от древността не знаел нищо за любовта към живота; не знаел нищо за ненавистта към смъртта. Появявал се между хората незаинтересован и се оттеглял незабележимо; пристигал енергично, изчезвал бързо и това било всичко, което се знае за него. Не забравял от къде е тръгнал, не се опитвал да разбере къде ще стигне. Получавал нещо и извличал от него наслада, забравял за него и го връщал обратно. Под това разбирам да не използваш ума, за да отблъснеш Дао, да не използваш човека, за да доближиш Небето до себе си. Този наричам Истинския Човек.
И тъй като той е такъв, умът му не помни, лицето му е спокойно, челото му е широко. Той е неприветлив като есента, благоуханен като пролетта, а радостта и гневът му се простират над четирите сезона. Следва това, което е справедливо относно нещата и никой не знае предела му. Затова, когато мъдрец събере войската, може да покори народите, но няма да загуби сърцата на хората.
Неговата щедрост изсипва даровете върху десет хиляди поколения, но той не изпитва любов към хората. Ето защо този, който вкусва насладата от постигнатия успех, не е мъдър. Той, който разкрива чувствата си, не е великодушен. Този, който изчаква подходящия момент, не е почтен човек. Този, който не примирява в себе си изгодата и неизгодата, не е благодарен. Този, който се грижи за поведението и за славата си и по този начин изпада в заблуда, не е образован. А този, който погубва сам себе и е лишен от истината, няма влияние над хората.
Такъв бил Истинският Човек от миналото – поведението му било благородно и не се принизявал. Имал вид на крайно беден, но не приемал нищо. Понасял достойно укорите, но без упорство, бил необятен в празнотата си, но не го показвал пред другите. Благ и мъдър, той имал вид на щастлив, с нежелаещо сърце, той можел да преодолее сигурните неща. Отегчен, давал израз на това чувство – отдъхвайки, той търсел покой в своето качество. Изпълнен с търпение, той изглеждал да е част от света; извисявайки се самотно, нямало нещо, което да го спре. Потъвайки в уединение, той очевидно избирал сам да прекърши себе си.
За него наказанията са телесното, обичаите са крилата, мъдростта е навременното, добродетелта е разумното. Тъй като наказанията нараняват само тялото му, той допуска смъртта с лекота. Тъй като разглежда обичаите като крила, той леко следва света. Тъй като мъдростта за него е навременното, има неща, които не може да не прави. Тъй като разглежда добродетелта като разумното, той бил човек с два крака, изкачващ се до върха на стръмнината.
Това, което умъртвява живота, не умира; това, което поражда живота, не живее.
Ето какво е то: не съществува нищо, което да отпраща, и нищо, което да посреща; нищо, което да разрушава и нищо, което да довършва. Името му е „Мир в Битката“. След битката то постига съвършенство.
Из „Джуандзъ“ (Основните текстове на Джуан Джоу), изд. Екстрем
Изображение: Zhuangzi (莊子), c. 369 BC - c. 286 BC, zh.wikipedia.org
