„Те не дирят скрити съкровища, не знаят как се хвърлят мрежи. Върху брега на безпределни светове се стичат децата на великия си сбор.“

Ангелско слово за децата, назаем от стихосбирката „Гитанджали“ на великия индийски мъдрец, писател, поет, педагог и многолик талант Рабиндранат Тагор (1861 ~ 1941). През 1913 г. изящните поетични бисери на книгата му са удостоени с Нобелова награда за литература, а Тагор става първият неевропеец, удостоен с престижното отличие

(Rabindranath Tagore in Kolkata, 1909)

Върху брега на безпределни светове се сбират децата. Необятното небе над тях е неподвижно, а неспокойната вода лудува. Върху брега на безпределни светове се сбират децата с викове и танци.

Те вдигат пясъчни дворци и си играят с празни раковини. От изсъхнали листа изплитат лодките си и усмихнати ги пушат в плаване над ширнатата бездна. Децата си играят върху брега на световете.

Не знаят как се плува, нито знаят как се хвърлят мрежи. Ловци на бисери се гмуркат за бисери, търговци плават с корабите си, а пък децата събират камъчета и отново ги пръскат. Те не дирят скрити съкровища, не знаят как се хвърлят мрежи.

Морето се надига със смях и бледа усмивка озарява крайбрежието. Смъртоносните вълни напяват на децата безсмислени балади, както пее майката над мъничката люлка. Морето си играе с децата и бледа усмивка озарява крайбрежието.

Върху брега на безпределни светове се сбират децата. По небето броди буря, кораби потъват безследно във водите, смъртта навред вилнее и деца играят. Върху брега на безпределни светове се стичат децата на великия си сбор.

Сънят, който пробягва по очите на детето - знае ли някой отде идва той? Да, хората говорят, че неговото жилище е там, където в самодивското селце сред горски сенки, осветени само от светулки, висят две плахи пъпки на вълшебството. Оттам той идва да целуне очите на детето.

Усмивката, която трепка по устните на спящото дете - знае ли някой къде се ражда тя? Да, хората говорят, че млад блед лъч от новата луна докоснал крайчеца на есенен прозрачен облак и тъй усмивката се е родила в съня на утрото, окъпано в роса - усмивката, която трепка по устните на спящото дете.

Онази мека свежест, която цъфти по детското телце - знае ли някой къде се е таила тя тъй дълго? Да, когато майката е била мъничко момиче, тя е обвивала сърцето й в най-нежното и тихо тайнство на любовта - онази мека свежест, която цъфти по детското телце.

Когато ти  нося цветни играчка, детето ми, разбирам защо е тази игра на цветове по облаците, на водите и защо цветята са обагрени - когато ти давам цветни играчки, детето ми.

Когато пея, за да те накарам да танцуваш, усещам истински защо в листата има музика, защо вълните пращат хора на гласовете си чак до сърцето на вслушалата се земя - когато пея, за да те накарам да танцуваш.

Когато нося лакомства за алчните ти шепи, виждам защо в чашката на цвета има мед и защо плодовете се наливат скришом със сладък сок - когато нося лакомства за алчните ти шепи.

Когато те целуна, за да се усмихнеш, обич моя, добре разбирам какво удоволствие се лее от небето в утринната светлина и каква радост носи на тялото ми летният ветрец - когато те целуна, за да се усмихнеш.

От: „Гитанджали“, Рабиндранат Тагор, изд. Право, 1927 г.
Снимка: Rabindranath Tagore in Kolkata, 1909, bg.wikipedia.org