„Сложи ме като печат на сърцето си, любовта е силна както смъртта.“
За любовта, която спасява, споделено от австрийския психиатър, невролог и създател на логотерапията, оцелял в нечовешките ужаси на нацистките лагери. Любимата му съпруга, медицинската сестра Тили Гросер, не дочаква срещата си с него, умирайки в концентрационния лагер Берген Белзен, Долна Саксония.
♥ Спасението на човека е чрез любовта и в любовта
Въпреки наложената физическа и психическа примитивност на живота в един концентрационен лагер възможно е духовният живот да бъде задълбочен. Чувствителните хора, свикнали с богат интелектуален живот, може би са страдали повече (често те бяха по-деликатно устроени), но пораженията върху вътрешното им „аз“ бяха по-малки. Те бяха способни да се отдръпнат от ужасното обкръжение в свят на вътрешно богатство и духовна свобода. Само така може да се обясни привидният парадокс, че някои лагерници с недотам корава психика, изглежда, понасяха лагерния живот по-леко от онези с яка природа. За да бъда ясен, принуден съм да се върна към лични преживявания. Нека разкажа какво се случваше през онези ранни утрини, когато трябваше да крачим към работната площадка.
Прогърмяваха заповеди: „Отделение, ходом марш! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Леви-2-3-4! Първият кръгом, леви, леви, леви, леви! Шапки долу!“ И сега тези думи звучат в ушите ми. При заповедта „Шапки долу!“ минавахме през портата на лагера под насочените прожектори. Който не маршируваше в строй, получаваше ритник. А най-зле патеше онзи, който поради студа бе дръпнал шапка върху ушите си, преди да бъде дадено разрешение.
В мрака се спъвахме в големи камъни и газехме дълбоки локви по единствения път, извеждащ от лагера. Придружаващата ни охрана крещеше и ни подкарваше с прикладите на пушките. Някой с особено болни крака се подпираше на ръката на съседа. Едва проронвахме дума. Леденият вятър не предразполагаше към разговор. Криейки устата си зад вдигнатата яка, човекът, крачещ редом, ненадейно прошепна: „Ако можеха жените ни да ни видят сега! Така се надявам, че са по-добре в техните лагери и не знаят какво ни се случва.“
Това извика мисли за собствената ми съпруга. Препъвахме се километър след километър, хлъзгайки се на заледените места, като ту се поддържахме, ту се влачехме един друг напред и нагоре, без да разменяме нито дума, но и двамата знаехме – всеки от нас мисли за своята жена. Случайно погледнах небето, където звездите избледняваха и зад тъмна пелена от облаци вече струеше розовата светлина на зората. Но образът на жена ми, смущаващо отчетлив, бе завладял съзнанието ми. Чух я да ми отговаря, видях усмивката ѝ, нейния прям, окуражаващ поглед. Реален или не, погледът ѝ бе по-сияен от изгряващото слънце.
Една мисъл ме прониза – за пръв път в живота си съзрях истината, такава, каквато е изпята в песните на толкова поети, прогласена като върховна мъдрост от толкова мислители. Истината, че любовта е абсолютната, най-висока цел, към която може да се стреми човек. Тогава схванах смисъла на най-голямата тайна, която човешката поезия, човешката мисъл и вяра носят като послание: Спасението на човека е чрез любовта и в любовта. Разбрах как човек, комуто нищо не е останало на този свят, все пак може да познае блаженство, макар и за кратък миг, в съзерцанието на своята възлюбена. В положение на пълна изоставеност, когато човек не може да направи нищо полезно, когато единственото му възможно постижение е да понася страданието по добър начин – по достоен начин, в такова положение човек може чрез влюбеното съзерцаване на образа, който носи за любимия, да постигне осъществяване. За първи път в живота си бях в състояние да разбера значението на думите: „Ангелите са потънали във вечно съзерцание на неизмеримо великолепие.“
Пред мен един човек се препъна и следващите паднаха върху него. Охраната се нахвърли върху тях с бичовете си. За няколко минути това прекъсна мислите ми. Но скоро душата ми намери пътя от затворническото съществуване към другия свят и аз поднових разговора с моята любима. Задавах ѝ въпроси и тя отговаряше, после тя ме питаше и аз отговарях.
– Спри!
Бяхме стигнали работната площадка. Всички се втурнаха в тъмните колиби с надежда да получат сносен инструмент. Всеки лагерник получи лопата или кирка.
– Не можете ли по-чевръсто, свини такива?
Не след дълго бяхме заели мястото си от предишния ден в изкопа. Замръзналата земя пращеше под ударите на кирките, летяха искри. Хората бяха тихи, умовете им – неми.
Моето съзнание още бе при образа на жена ми. Една мисъл прекоси ума ми – аз дори не знаех дали тя е още жива. Знаех само едно, което вече бях научил добре – любовта отива далеч отвъд физическата личност на обичания. Тя постига най-дълбокия си смисъл в духовното му съществуване, във вътрешната му същност. Дали той действително присъства, дали изобщо е още жив или не, някак си престава да е важно.
Не знаех дали жена ми бе жива и нямаше как да разбера това (през цялото ми лагерничество нито получавахме, нито изпращахме писма); но в онзи момент това престана да е от значение. Нямаше нужда да зная, нищо не можеше да накърни силата на моята обич, моите мисли и образа на моята любима. Дори тогава да знаех, че жена ми е мъртва, мисля, че пак бих се отдал, необезпокоен от това знание, на съзерцание на нейния образ и духовният ми разговор с нея би бил тъкмо така ярък и пълноценен. „Сложи ме като печат на сърцето си, любовта е силна както смъртта.“
Из: „Човекът в търсене на смисъл“, Виктор Франкъл, изд. Хермес
Снимка: ieet.org