„Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е невротикът.“
(Prisoners Exercising (1890), Vincent van Gogh)
Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си.
Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат напълно, стига да им разрешим.
Душевната свобода е присъща на човека и се проявява, когато нищо не я спъва. Тя може да се сравни с ротор, чиито функции и роля се състоят в това да се върти, докато нещо не му попречи. Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Нещата много отрано се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се раздробява на множество малки „Аз-ове“, в повечето случаи подправени или бледи копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор. И най-вече в загадка за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на опасението, „че не сме като другите", на сковаващия респект към чуждото мнение, към това, което „е прието“. А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим на всяка цена. Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „признаят“ ли за едни от тях.
Ролята на възпитанието е да „информира“, да предава послания, за да спомогне за изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на близост или на „разминаване“ между възпитатели и възпитаник в областта на афективността. Факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттам разграждат афективността и интелекта на възпитаника.
Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм им вярвал?" Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „черна овца“. Именно по тази причина толкова хора се правят на „нещо друго“ и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената си невроза.
През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията, получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко важно е как дълбоко в себе си отговаряме на живота, какво искаме от него.
♥ Заради затвора не виждаме затворника
(Жорж Дюамел)
Човек става затворник на самия себе си, когато по някакъв начин се е почувствал измамен, без да си дава сметка, че независимо от обстоятелствата измамникът е единствено и само той. Всяка „жертва" има склонност да обвинява за нещастието си другите, тъй като не съзнава собствената си отговорност.
Освен това жертвата не винаги е тази, за която си мислим. Човек, затънал до гуша в работа, в обществени задължения, подчинен на строги и неизменни семейни правила е в много по-голяма степен жертва, отколкото е „невротикът“. Чрез своето „социално заболяване“ невротикът, както вече знаем, е реагирал на измамата, показал е, че я отхвърля, че е неспособен да се приспособи към обстоятелства, с които изобщо не може да се оприличи. Нещо в него отказва да приеме подмяната на съществото му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида, отдал се на натрапени му отвън, чужди на същността му занимания. Това е напълно вярно.
Ако се огледаме, ще видим, че около нас се простира цяла вселена от възможни затвори, които ни дебнат от детството до смъртта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и така неволно да се превърнем в жертви на битието. Вселената от затвори съществува, защото съществува свят от правила и норми, който иска да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, защото сме изгубили собствения си Аз, понякога завинаги. И само продължителната работа може да ни помогне да го открием отново.
♥ Семейство, от теб няма отърване...
Много често първият ни затвор е семейството. Там нямат търпение да ни научат какво да правим и какво да не правим, кое е „добро“ и кое - „лошо“, както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „скрижалите“, без много да се замислят за особеностите на детската психика. Често забравят, че детето прекрасно разбира нещата и че нашите морални и социални ценности не съвпадат непременно с неговите.
И започват да го дезинформират, вместо да го информират. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му. Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на успехите, като го сравняват с околните, започвайки естествено от братята и сестрите му, ако има такива. Подобно възпитание чрез сравнение е най-добрият начин за насаждане на чувство за малоценност и вина, на страх и безсилие; или обратното - на воля за могъщество. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!
♥ Сравненията
Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Колко ли пъти сме чували въпроса: „Ами ако всички правеха като теб?“ Нашите общества са основани на сравнението между отделните индивиди. Става така, сякаш всеки трябва да влезе в предварително подготвен калъп. Затова повечето от нас възприемат наложено им отвън поведение. И за да се чувстват на сигурно място в затвора си, непрекъснато се сравняват с околните. Целта е в никакъв случай да не нарушат затворническите норми. В обществото - и в семейството! - съществува стремеж към уеднаквяване, желание да се живее „като всички останали“. Така се стига до онзи сив конформизъм, от който успяват да се изтръгнат единствено духовните личности, осъзнали истината за себе си и насочени към собственото си развитие - това са „подривните елементи на обществото“.
♥ Покаяният се работохолик
Ето какво ми каза един мъж:
- Братята ми бяха бизнесмени и все ми ги даваха за пример. Накрая отстъпих. Влязох в бизнеса не защото ми харесваше, а за да не се превърна в „черната овца“ на семейството. Знаете ли обаче какво правя от седмица насам? Пиша малка книжка без никаква стойност освен за самия мен. Нещо като равносметка, един вид дневник. Смятам да кажа горе-долу следното: „Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези стени, аз съм вътре в тях заедно с неосъществените си желания и непостигнатите си цели.“ Това е. Дори на жена ми не посмях да кажа с какво се занимавам - тя също е в бизнеса, нито на сина ми, който живее само за да демонстрира благополучието си и марката на колата си... Ще си пиша книжката скришом, но с много радост...
Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един момент си задават въпроса за скритата си същност. Примерът показва как човек може да изгние в затвора, изграден от семейните норми.
♥ Цивилизацията на убийството
Нормално е да съизмерваме способностите си с тези на другите хора. Нормално е да искаме да постигнем най-доброто, което можем, при положение че сравнението с другите не се основава на измислени ценности. За съжаление в съвременното общество се научаваме да доказваме качествата си единствено чрез противопоставяне, в обстановка на състезание, обикновено изпълнена със злоба и агресия. Така стигаме до желанието да „унищожим" противника и до породените от него чувства на враждебност и ненавист. Достатъчно е да си припомним „спортните“ битки или така наречените религиозни борби.
Обява за работа - нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; отдолу е изписан подобаващ текст, в който срещаме борци, печеливши, агресивни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен. Което показва, че човекът наистина не е най-доброто завоевание на вълка.
Изповед на един „шампион“ по голф: „Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е длъжен да си повтаря, че трябва да удря съперника си по главата, докато му спука черепа...“
Да коментираме ли? И все пак...
Всеки от нас може да попадне в някой от затворите, които носи в душата си. Ние изграждаме и поддържаме тези затвори заради мнимата сигурност, която ни носят. Неврозата е най-подходящият пример. Първият ни враг си остава чувството за малоценност и за вина - ядрото на всички „комплекси“. Слабостта, покорството или мазохизмът, както и властното, агресивно поведение и садизмът, разтварят вратите на множество затвори. Така, без да си даваме сметка, се превръщаме в диктатори и палачи на самите себе си.
♥ Свободата е като страстта
Любовта ви връхлита неочаквано и изневиделица... същото се отнася и до свободата. Но нейната „внезапност“ е резултат от дълъг процес на вътрешно избистряне.
Да си свободен не означава да се идеализираш - идеализацията на Аза компенсира изпитваната тревожност и чувството за вина, тоест тя е пак затвор. Когато азът не е истински, той всъщност не е свободен, затова най-важното от всичко е да намерим истинския си Аз. Това е дълго и трудно, но плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, абстрактни закони (морални, философски, социални, семейни, религиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от предложените ни възможности отговаря на истинската ни същност. Тогава именно свободата става част от нас. Тогава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-сетне ни настига, защото вече сме способни да я приемем. От този миг навлизаме в територията на положителната разрушителност, която се изразява в съзнателно, трезво и неагресивно отхвърляне на абстрактните патриархални житейски правила, господстващи в западния свят. Това е най-важната смяна на посоката, която можем да направим. И най-ценната, защото в края на пътя ни очаква сливане с Вселената на „Великата Майка“ и с нейния климат на пълна вътрешна свобода.
♥ Едно-единствено призвание
Всички ние имаме свое вътрешно „призвание", своя неповторима съдба и единствен по рода си архетип, до които можем да се доближим с помощта на психоанализата. Нашето призвание е най-важната ни вътрешна истина; то направлява основното ни същество.
Но свободата винаги струва скъпо. Тя ни дарява със съвършено нов поглед върху нещата, а това означава да загубим контакт с другите, които все още са затворници. Свободата води до афективна и социална изолация и ни лишава от мнимото чувство за сигурност, поддържано от обичайните догми и навици.
Свободата предполага радикална промяна в схващането ни за отговорността и притежава собствена конкретна етика. Тя на практика съвпада с онова, което бих нарекъл „космическа свобода“.
И накрая, върховната проява на вътрешната свобода е верността към някои висши ценности и към малцината индивиди, които ги олицетворяват - ценността, които всеки открива и приема според собствените си мерки и по собствения си образ.
От: „Психология и вътрешна свобода“, Пиер Дако, изд. Колибри
Картина: Prisoners Exercising (1890), Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery