„В абсурдния свят стойността на една идея или на един живот се измерва по нейното безплодие.“
(Albert Camus in the 1957, by Robert Edwards (CC BY-SA 3.0)
„Ако Ставрогин вярва, той не вярва, че вярва. Ако пък не вярва, не вярва, че не вярва.“ ~ „Бесове“, Фьодор ДОСТОЕВСКИ
„Моята нива е времето“ – казва Гьоте. Ето една абсурдна мисъл. Какво всъщност е абсурдният човек? Този, който, без да го отрича, не прави нищо с оглед на вечното. Не защото стремежът му е чужд. Той просто предпочита своята смелост и своя разсъдък. Смелостта го учи да живее без призвание и да се задоволява с това, което има, разсъждението му показва докъде се простират границите му. Убеден в своята премерена свобода, в своя бунт без бъдеще и в своето мимолетно съзнание, той продължава да се лута във времето на своя живот. Там е неговата нива, там е неговата работа, която той не подлага на никаква преценка извън своята. Един по-голям живот не може да означава за него друг живот. Би било нечестно. Не говоря тук за смехотворната вечност, която наричат потомство. Мадам Ролан се позовава на нея. Непредпазливостта е получила урок. Потомството охотно споменава тази теза, но пропуска да я прецени. Мадам Ролан е безразлична на потомството.
Не може да става въпрос да обсъждаме морала. Виждал съм хора да действуват зле, притежавайки морал, и всеки ден установявам, че честността не се нуждае от правила. Има само един морал, който абсурдният човек може да приеме, този, който е неотделим от бог: този, който се внушава. Но той живее именно извън бог. Колкото до другите видове морал (тук подразбирам и аморалността), абсурдният човек вижда в тях само оправдание, а той няма какво да оправдава. Тук изхождам от неговата принципна невинност.
Тази невинност е опасна: „Всичко е позволено“ – възкликва Иван Карамазов. Това твърдение също има своята абсурдност. Стига да не го опростяваме. Не знам дали се забелязва добре: това не е вик на освобождение и радост, а горчиво заключение. Увереността в един бог, който би дал смисъл на живота, е много по-привлекателна от ненаказаната сила на едно злодеяние. Изборът не би бил мъчен. Но няма избор и тогава започва горчивината. Абсурдът не освобождава, той сковава. Той не разрешава всички действия. Всичко е позволено не означава, че нищо не е забранено. Абсурдът само връща еквивалентността на последиците от своите действия. Той не препоръчва, престъплението, това би било безразсъдно, но утвърждава безполезността на угризението. Освен това, ако всички опити са безразлични, то опитът за дълг е толкова основателен, колкото и всеки друг. Добродетелта може да бъде каприз.
Всички видове морал се основават върху представата, че действието има последици, които го оправдават или го изличават. Духът, проникнат от абсурда, преценява само, че тези следствия трябва да бъдат разглеждани спокойно. Той е готов да заплати. С други думи, за него има отговорни, но няма виновни. В най-добрия случай той ще приеме да оползотвори миналия опит, за да обоснове своите бъдещи действия. Времето ще вдъхне живот на времето, животът ще послужи на живота. В тази нива, едновременно ограничена и изобилствуваща с възможности, всичко само по себе си освен прозорливостта му се струва непредвидимо. Какво правило би могло да се изведе от този неразумен ред. Единствената истина, която може да му се стори поучителна, не е категорична: тя се съживява и се развива в хората. Така че не естетическите правила може да търси абсурдният дух в края на своите разсъждения, а образи и дъх на човешкия живот. Няколкото случая, които следват, са точно такива. Те проследяват абсурдното разсъждение, като му отдават своята същност и своята топлота.
Необходимо ли е да развивам идеята, че един пример може да не бъде достоен за подражание (още повече, ако става дума за абсурдния свят) и че тези образи не са непременно идеални. Човек ще стане смешен, освен ако има наклонност за това, ако спази пропорциите и извлече от Русо, че трябва да ходим на четири крака, от Ницше, че трябва да бъдем груби към майка си. „Човек трябва да е абсурден – пише един съвременен автор, – но не трябва да бъде тъп.“ Поведенията, за които ще стане дума, могат да станат смислени само като се имат предвид противоположностите им. Един свръхщатен служител в пощите е равен на един завоевател, ако двамата притежават съзнание. Всички опити в тази област са безпредметни. Между тях има такива, които служат, и такива, които не служат на човека. Служат му, ако е съзнателен. Ако не е, това няма значение: пораженията на един човек се преценяват не от обстоятелствата, а от него самия.
Избирам хора, които целят само изчерпването и за които съзнавам, че се изчерпват. Не отивам по-далеч. Не искам да говоря в момента за един свят, в който мислите, както животът, са лишени от бъдеще. Всичко, което кара човека да работи и да се бори, ползува надеждата. Следователно единствената мисъл, която не е лъжлива, е безплодната мисъл. В абсурдния свят стойността на една идея или на един живот се измерва по нейното безплодие.
От: „Митът за Сизиф“ (Надеждата и абсурдът в творчеството на Франц Кафка), Албер Камю, ИК „Андина“,
Снимка: Nobel prize winner, Albert Camus in the 1957, by Robert Edwards (CC BY-SA 3.0), en.wikipedia.org
