„Ако понякога изглеждат, че са разрешени, това е знак, че нещо е загубено.“

(Karl Gustav Jung, 1910)

Психологията ни учи, че в известен смисъл в психиката няма нищо старо; нищо, което може наистина и окончателно да изчезне. Даже Павел е оставен с едно жило в плътта. Който се пази от новото и странното и регресира към миналото, изпада в същото невротично състояние като човека, който се идентифицира с новото и бяга от миналото. Единствената разлика е, че единият се отчуждава от миналото, а другият - от бъдещето. По принцип и двамата правят едно и също нещо; те запазват едно тясно състояние на съзнание. Алтернативата е да се разруши с напрежението, влизащо в играта на противоположностите - в дуалистичния период - и да се построи едно състояние на по-широко и по-високо съзнание.

Изходът би бил идеален, ако може да се постигне във втория стадий на живота - но не става. Преди всичко на природата не й пука за по-високо ниво на съзнание; даже обратното. Освен това обществото не цени много високо тези подвизи на психиката; неговите награди се дават винаги за постижение, а не за личности - последните се награждават предимно посмъртно. И като е така, едно специално разрешение на трудността става наложително: ние сме принудени да се ограничим с достъпното и да диференцираме някои специални склонности, защото по този начин способният индивид открива своето социално същество.

Постижение, полезност и т. н. са идеали, които изглежда, че ни извеждат от объркването от натрупаните проблеми. Те могат да бъдат пътеводни звезди при авантюрата на установяване и стабилизиране на нашата психична екзистенция - те могат да ни помогнат да пуснем корени в света; но не могат да ни водят в развитието на това по-широко съзнание, на което даваме името култура. Поне в периода на младостта този курс е нормален и при всички обстоятелства е за предпочитане пред хвърлянето на зар пред купа проблеми.

Така дилемата често се разрешава по следния начин: каквото ни е дадено от миналото, се адаптира към възможностите и изискванията на бъдещето. Ние се ограничаваме до постижимото, а това означава отказ от всички други потенциалности. Един губи ценно парче от своето минало, друг - от своето бъдеще. Всеки може да си спомни приятели или съученици, които са били обещаващи и идеалистични младежи, но които, срещнати години по-късно, изглеждат изсъхнали и напъхани в една тясна рамка. Това са примери на описаното по-горе разрешение.

Сериозните проблеми на живота никога не се разрешават напълно. Ако понякога изглеждат, че са разрешени, това е знак, че нещо е загубено. Смисълът и формата на един проблем не лежат в неговото решаване, а в постоянната работа над него. Само това ни предпазва от окарикатуряване и вкаменяване. Така е и с това решение на проблемите в периода на младостта, което се състои в нашето ограничаване до постижимото: то е само временно валидно и не трае в по-дълбок смисъл. Разбира се, спечелването на място в обществото и трансформацията за нагаждане към това съществуване във всички случаи е едно важно постижение. Това е битка, водена вътре и вън, сравнима с борбата на детето за защита на неговия Аз. Тази битка не се вижда в по-голямата си част, защото става в тъмното; но когато видим колко упорити детски илюзии, предразсъдъци и егоистични навици все още са налице в по-късните години, можем да си представим енергията, отишла за формирането им. Така е и с идеалите, убежденията, водещите идеи и нагласи, които в периода на младостта ни водят в живота - за който се борим, страдаме и печелим победи: те растат заедно с нас самите, ние се променяме в тях и ги поддържаме при удоволствие и въобще, също както детето утвърждава своя Аз пред света въпреки себе си - а понякога и от злоба към себе си.

От „Съвременният човек в търсене на душата”, превод от английски Марина Бояджиева, изд. ЕА-Плевен
Снимка: Karl Gustav Jung, 1910, commons.wikimedia.org