Когато започнем да се чувстваме толкова зле, че вече не можем да продължаваме, както досега, можем да направим мъдър избор – да разчупим навика да бъдем себе си. Това съветва д-р Джо Диспенза в едноименната си книга. Бакалавър в областта на невронауката и с докторска степен по хиропрактика от „Лайф Юнивърсити“ в Атланта, Джорджия, Диспенза обяснява как промяната на мисленето може буквално да промени и връзките в мозъка. Когато можем да се променяме за добро, си струва да опитаме, макар да е трудно.
(Two Women on the Shore by Edvard Munch, 1898)
Промяната като избор, а не като реакция
Човешката природа е такава, че отбягваме промяната, докато положението не се влоши и не почнем да се чувстваме толкова зле, че вече не можем да продължаваме, както досега.
Това важи както за отделните индивиди, така и за обществото. Чакаме да ни връхлети криза, травма, загуба, болест или трагедия, за да сме вгледаме кои сме, какво правим, как живеем и какво знаем. Едва тогава сме склонни да прегърнем промените, които подкрепят здравето, взаимоотношенията, кариерата, семейството и бъдеще ни. Моето послание е защо да чакаме.
Можем да се учим и променяме в болка и страдание или да се променяме с радост и вдъхновение. Повечето хора избират първото. За да направим второто, трябва само да приемем, че промяната вероятно ще включва известно неудобство, раздяла с непредсказуемата рутина и период на незнание.
А повечето от нас познават временния дискомфорт от незнанието. Препъвали сме се в първите си опити да четем, докато това умение не ни става втора природа.
Възприемането на познанието (да знаеш) и натрупването на практически опит чрез прилагане на наученото, докато конкретното умение се вгради в нас (да знаеш как), са начинът, по който придобиване повечето от способностите си., които сега ни се струват част от самите нас (знаене).
Почти по същия начин, за да се научим как да променяме живота си, са нужни познание и прилагане на това познание.
Кой от образите в огледалото е реалният?
Нека си признаем: никой от нас не е съвършен. Независимо дали искаме да се променим физически, емоционално или духовно, ние имаме едно и също желание, а именно да живеем като идеализирана версия на личността, която мислим и вярваме, че можем да бъдем.
Когато застанем пред огледалото и се вгледаме в паласките си, виждаме не просто един леко закръглен образ. В зависимост от настроението си през този ден, можем да се видим по-стройни и със по-спортна фигура, или обратното – натежали и напълнели. Кое от тях е реалността?
Отговорът е, че всички наши образи в огледалото са реални!
Ако искате да приемете това, трябва да промените разбирането за фундаменталната природа на реалността…
Винаги материя, никога съзнание? Или винаги съзнание, никога материя?
Свързването на точките между външния, физически свят на наблюдаемото и вътрешния, ментален свят на мисълта, винаги е било сериозно предизвикателство за учените. И не само на учените. На мнозина сред нас ни се струва, че умът няма измерим ефект върху материята. Как е възможно умът да произвежда физически промени? Съзнанието и материята изглеждат като две отделни неща.
През по-голяма част от това, което историците наричат „модерни времена“, човечеството е вярвало, че природата във Вселената е подредена, следователно предсказуема и обяснима.
Да вземем за пример математика и философа от ХVІІ век Рене Декарт, който развил множество концепции, имащи и до днес значение за математиката и други сфери на науката. Една от теориите му обаче нанесла повече вреди, отколкото ползи. Декарт бил защитник на механистичния модел за Вселената, основана на схващането, че светът се управлява от предсказуеми закони.
Той считал, че умът не се подчинява на обективния физически свят, следователно е напълно извън границите на научното изследване. Изучаването на материята било в юрисдикцията на науката (винаги материя, никога съзнание), докато духът бил инструмент на Бога, така че неговото изучаване останало за религията (винаги съзнание, никога материя).
Така Декарт поставил началото на дуализма между понятията съзнание и материя. Векове наред това разделение било общоприетото разбиране за природата и действителността.
След Декарт, Икак Нютон затвърдил убеждението за вселената като машина, но предложил закони за определение, изчисление и предсказване на подреденото поведение на физическия свят.
Квантовата физика
Двеста години след Нютон, Алберт Айнщайн „разклатил не само лодката“, но и цялата Вселена с твърдението си, че енергията и материята са всъщност едно и също и са напълно взаимно заменяеми. Това схващане проправило път за ново разбиране – квантова физика – как функционира Вселената. Приблизително това станало ето така.
Теорията на Айнщайн подбудило изследване на загадъчното поведение на светлината. Учените установили че светлината понякога се държи като вълна (все едно завива покрай ъгъла), а понякога и като частица. Как е възможно да бъде едновременно и вълна, и частица? Според Декарт и Нютон това е невъзможно – светлината трябва да бъде или едното, или другото.
Станало ясно, че моделът на Нютон греши на най-базисното ниво – субатомното. Понятието „субатомен“ се отнася до частиците на атома – електрони, фотони, неутрони и прочие елементарни частици, които изграждат атомите, а те от своя страна всичко физично. Така че най-фундаменталните компоненти на така наречения физически свят са едновременно и вълни (енергия), и частици (физическа материя) в зависимост от наблюдателя. Така възникнала нова област в науката, наречена квантова, физика.
Какво е „реалността“?
Старата школа учеше, че електроните обикалят около ядрото така, както планетите около Слънцето. Ако това е така, то можем да посочим местоположението им, нали? Отговорът е „да“, но само в определен смисъл, тъй като причината изобщо не е тази.
Квантовите физици откриха, че човекът, който наблюдава (измерва) малките частици, съставляващи атома, влияе на поведението на енергията и материята. Така например, квантовите експерименти показват, че електроните съществуват едновременно в безкраен спектър от възможности или вероятности в невидимо енергийно поле.
Едва когато наблюдателят фокусира вниманието си върху местоположението на даден електрон, този електрон се появява. С други думи частицата не може да се появи в действителността в обичайното време-пространство, каквото го познаваме, докато не я наблюдаваме.
Това е така нареченият „колапс на вълновата функция“, или „ефектът на наблюдателя“. Квантовата физика ни казва, че в момента, в който наблюдателят потърси електрон във времето и пространството, то има определена точка, в която всички вероятности на електрона се събират във физическо събитие. С това откритие вече не можем да смятаме съзнанието и материята за отделни: те са същностно свързани, защото субективният ум предизвиква измерими промени в обективния, физически свят.
На субатомно ниво енергията реагира на вашето съзнателно внимание и се превръща в материя. Как би се променил животът ви, ако се научите да управлявате ефекта на наблюдателя и да предизвиквате колапс на безкрайните вероятности в реалност, която вие избирате? Можете ли да се усъвършенствате в наблюдаването на живота, който желаете?
Безброй възможни реалности очакват наблюдателя
Помислете над това: всичко във физическата вселена е съставено от субатомни частици като електроните. По своята природа, те се намират в състояние на вълна – докато не бъдат наблюдавани. Те са потенциално и „всичко“ и „нищо“, докато не бъдат наблюдавани. Следователно, всичко в нашата физическа реалност съществува като чист потенциал.
Ако субатомните частици могат да съществуват на безброй место едновременно, ние потенциално сме способни да предизвикаме множество възможни реалности. Или ако можете да си представите бъдещото събитие в живота си на основа на ваше лично желание, то тази реалност вече съществува като възможност в квантовото поле и очаква да я наблюдавате. Ако умът ви може да повлияе на появата на един електрон, то теоретично той би могъл да повлияе на появата на всяка възможност.
Това означава, че квантовото поле съдържа реалност, в която вие сте здрави, богати, щастливи и притежавате всички качества и способности на идеализирания аз, който живее в мислите ви. С помощта на волево внимание, искрено прилагане на ново познание и редовни ежедневни усилия, вие можете да използвате ума си на наблюдател, за да предизвикате колапс на вълновата функция и да превърнете голям брой субатомни вълни от вероятност в желано физическо събитие, наречено ваше преживяване.
Квантовото поле реагира не на това, което искаме, а на това, което сме
Ние общуваме с квантовото поле най-вече чрез мислите и чувствата си. Мислите са сами по себе си енергия – както знаете електрическите импулси, генерирани от мозъка, лесно могат да бъдат измерени с ЕЕГ – и те са едно от основните средства, с които изпращаме сигнали към полето…
Изследването на учени от Научноизследователския център ХартМат“, Калифорния за физиологията на емоциите, връзката между сърце и мозък показват, че само когато възвишените емоции и ясните цели на индивида са в хармония и излъчват един и същи сигнал, имаме реакции на квантовото поле.
Казано с други думи възвишената емоция, отвореното сърце и съзнателното намерение подават сигнал на полето и то реагира по удивителен начин.
Универсалният разум
Според квантовия модел цялата физическа действителност е предимно енергия, която съществува в обширна мрежа, свързана през пространството и времето. Тази мрежа – квантовото поле – съдържа всички вероятности, които могат да се превърнат в реалност чрез нашите мисли (съзнания), наблюдения, чувства.
Когато стигнем до заключението, че физиологичното ни тяло е съставено от същото, от което е съставена и Вселената, когато се сблъскаме с идеята, че това, което дава живот на тялото, е форма на енергия, можем да разберем, че е логично да говорим за това, което е универсалният разум…
Именно универсалният разум вдъхва живот на полето и всичко в него, включително и нас самите. Той е сила, която въодушевява всеки аспект на материалната вселена, кара сърцето ни да бие, стомаха ни да смила храна. Той надзирава безчетните ни химически реакции, които протичат всяка секунда във всяка наша клетка. Кара дърветата да раждат плодове, а далечни галактики да се образуват или загиват.
И тъй като съществува във всички места и времена и упражнява силата си вътре и навсякъде около нас, този разум е едновременно личен и универсален.
Получаваме това, което изпращаме
Ето как си дирижират събитията в нашия живот. Ако сме преживели страдание, което пазим в ума и тялото си и го измерваме чрез мислите и чувствата си, ние излъчваме този енергиен подпис в полето. Универсалният разум откликва като изпраща в живота ни друго събитие, което възпроизвежда същия интелектуален и емоционален отговор.
Мислите ни изпращат сигнала навън („Аз страдам“), а емоциите ни („Аз страдам“) привличат в живота ни събитие, което съответства на тази емоционална честота – тоест добра причина да страдаме. Ние съвсем реално постоянно молим за доказателство за съществуването на универсален разум и той постоянно ни изпраща обратна връзка във външната среда. Ето колко сме силни.
А можем ли да изпращаме сигнал, който ще произведе положителен резултат за нас?
Можем, но трябва да приемем, че първо трябва да променим ума си, мислите, чувства си, чрез тях да достигнем до нови преживявания. Трябва просто да се откажем от навика да бъдем себе си.
От: „Разчупете навика да бъдете себе си“, Джо Диспенза, превод Ирина Манушева, изд. Кибеа
Картина: Two Women on the Shore by Edvard Munch, 1898