Д-р Антонина Кардашева е управляващ директор на консултантска компания Smart Strategies Ltd. Доктор е на психологическите науки, дипломиран психолог и психотерапевт, дипломиран лайф и бизнес коуч – PCD/NMC. Основател и изпълнителен директор на Фондация за развитие на Емоционалната интелигентност.
Тя е национален координатор за България към Световното общество по Емоционална интелигентност, Ню Йорк, САЩ (ISEI). Като изследовател, д-р Кардашева стандартизира, верифицира и адаптира за България метода за Емоционалната интелигентност като личностна черта (TEIQue) и е една от световните изследователи в тази област.
Автор на методи за изследване и прилагане на Емоционалната интелигентност в практиката. Съавтор на първия български метод KREIS за изследване на Емоционална интелигентност.
В професионалната си практика, д-р Кардашева работи като HR консултант по стратегическо управление, треньор по групово-динамичен тренинг и целия спектър на меки умения, организационно поведение и промяна, управление на лични емоционални инвестиции. Има публикувани статии и научни доклади в областта на бизнес консултирането, психология на детското развитие и девиантното поведение, психодиагностика на личността, семейна психотерапия и консултиране, емоционална интелигентност.
Д-р Кардашева има богата академична преподавателска дейност, международно признат изследователски опит в областта на емоционалната интелигентност. Нейната експертиза се допълва с бизнес консултантска, психотерапевтична и арттерапевтична практика.
Особено изразена форма на поведението в последните месеци и години е самонараняването (ретрофлексия). То е специфичен защитен механизъм. Самонараняването се проявява като ефект от интензивни ситуативни и личностни промени по време на пандемия. Поносимостта на хората към много динамични социални промени силно се снижи в последните месеци. Човешкото поведение се променя, особено чрез изява на различни емоционални реакции. Защо?
В ситуации на фрустрация като тези, в които живеем и при намален психичен ресурс за устойчива адаптация, хората често реагират чрез гняв, агресия или автоагресия. А, самонаряняването е защита след преживан, но не отрегиран по предназначение гняв.
Силната енергия на емоцията гняв не изчезва, ако не знаем как да я регулираме! Тя се измерва чрез интензитета на пораженията към другите или към себе си! Затова често хората по навик убиват психически себе си, вместо да намерят начин да противодействат на онзи, който им е причинил страдание.
Какво крие емоцията гняв?
Гневът е мощна емоция със скрита потребност - потребност от самоуважение! Тя е реакция на несправедливост, желание за контрол или подчиняване. Гневът като основна емоция често се поражда от продължително смесване на емоциите: омраза, яд, нетърпимост, несъгласие, възмущение, враждебност. Силната емоционална енергия от гнева, има и способността да променя своята посока и се превръща в автоагресия - много специфична форма на самонаказание.
Какво представлява ретрофлексията?
Един от основните защитните механизми на човека в гещалт терапията – ретрофлексията носи смисъла „правя на себе си онова, което искам да направя на теб”. Терминът ретрофлексия (retroflection) буквално означава „връщане назад”. Това е поведение, често несъзнавано, в което поставяме границата между себе си и другия, но я поставяме вътре в нас – така тя никога не достига до реалното си предназначение. С това поведение се свързват всички видове самонаказание – емоционално и физическо, самонараняване, саможертва и най-голямото от тях – самоубийството.
Самонаказанието има физиологично проявление. Психосоматичните болести, за които често се говори в последните месеци, се появяват в резултат именно на потиснати в нас емоции. Трудността да ги изразим по адекватен начин, а да ги задържим, се превръщат във физиологични реакции и се проявяват като симптоми на тялото – болки в ставите, повишено кръвно налягане, диабет или трудно заспиване, хранителни разстройства, паник атаки и др.
Когато не можем да контролираме средата или да се адаптираме естествено към променящите се условия, често се стига до ретрофлексия.
Човек с ретрофлексивен характер се отнася така болезнено към себе си, както би искал да се отнесе към другите хора. Емоциите, реакциите, действията, които са предназначени за друг човек променят посоката си и се обръщат към нас самите. Всъщност, емоциите не се управляват сами. Предприемаме тази посока ние, с доброто намерение да избегнем повече болка, защитаваме се, и колкото по-често го правим, толкова по-бързо се изтощаваме и нараняваме.
Ретрофлексията, като задържан импулс в нас (приятен или неприятен) възниква тогава, когато по някакви причини не можем да отреагираме на натрупаните в нас емоции – особено гняв.
Например, детето, обидено от родителите, не може да прояви гнева си към тях. То се научава да го потиска, защото обича родителите си. Възрастният, фрустриран от социални фактори, не може да реагира, заради законови рестрикции и санкции.
В тези психологични механизми особено влияние имат моралните, социалните, културните ценности и норми. Затова в много случаи енергията на гнева на личностно ниво, регулирана от социални норми, лесно се трансформира в автоагресия, а след това в чувство за вина. На общностно ниво реакциите на неотреагиран и регулиран гняв са пасивност, неангажираност, колективно безхаберие, заучена безпомощност и подчиняемост.
Такова психично състояние, зародило се в детството, намира поводи за повторение в поведението и на възрастния. За да избегне болката и рисковете, свързани с нови безуспешни опити да се справи чрез противодействие, възрастният често се отказва, научавайки се да е безпомощен. Следва демотивация, незаинтересуваност, апатия.
Как обществото влияе на защитните механизми на личността?
Живеем в бързо сменяща се реалност и преходни норми и ценности. Влиянието на нормите на общество често разцепва нашата цялостност. На моменти издига в култ дружелюбността, любезността, комуникацията, действието и заклеймява агресията, гневът, мълчанието и тъгата. На моменти обратното. Всички сме усещали този натиск от социалната биполярност, особено видима чрез влиянието на обществени фактори и личности.
Решаваме по навик да потиснем социално неприемливите чувства и да ги обърнем срещу нас самите, отколкото да ги изразим навън. Примери има безкрайно много: „Усмихваме се, когато ни се плаче“. „Говорим, когато ни се мълчи“. „Мълчим, когато ни се крещи“. „Питаме, когато искаме да кажем“. „Страхуваме се, когато искаме да дадем“. „Замълчаваме, когато знаем, че имаме право“.
Подчинена на променливите социални норми, емоционалната енергия се разделя на две - част от нея се извежда поведенчески извън личността, а другата част се връща обратно вътре в нас – за да задържи този стремеж под контрол. Така това, което първоначално е било конфликт между нас и другите, постепенно се превръща във вътрешен конфликт – конфликт на ценности. При потискането на емоциите, ние блокираме когнитивните си процеси, губим осъзнатостта си към дозата сдържаност.
Самонараняващото поведение много често се крие зад заблуждението, че „гълтайки или отлагайки” реакцията предназначена за друг, искаме да покажем социална приемливост. Мислим си, че премълчаването е по-безопасно и така няма да бъдем отхвърлени от другите. Предпочитаме самонараняването пред адекватната външна емоционална реакция.
Преди всичко самонараняващият се човек изпитва огромна, често непоносимо силна емоционална болка. Единственият начин да я овладее е като си причини друга, по-голяма, която да заглуши основната. По този начин чувствата му реално не достигат до външен обект. Самонараняващият се човек се обръща срещу себе си, за да общува с негативните си емоции. Самонараняването е привилегия на самотните хора.
Как може да се спасим от „лапите“ на саморазрушителните импулси?
Полезно е да се възстанови осъзнаването за причините за самото блокиране. Ясните отговори на въпроса „Към кого всъщност е предназначен моят гняв?”, ще помогне да намерите обекта, към когото да насочите емоционалната си реакция рационално.
Подходящо е да се изясни какво, колко често и как самите вие реагирате в моменти на забрани, фрустрации, блокажи.
Психотерапевтичната помощ при саморазрушителните импулси е свързана с връщането към историята и истината на задържаната емоция. Така, тръгвайки от чувството за вина се подкрепя изразяването на основното чувство, причина за автоагресията и промяна на фокуса отвътре – навън. А, заключеният емоционален импулс, който разцепва съзнанието на части, и го разболява, наново се прекодира и освобождава, за да се постигне здравословно съзнание.
Текст и снимка за WebStage: Д-р Антонина Кардашева
