„Съществуването на всички хора оскърбително прилича на безкрайното въртене на хамстера в неговото колело. Отликата се състои в това, че хамстерът притежава ум, способен да съзнава своето унижение, и сърце, което страда и се мъчи поради това.“

Видният руски философ и общественик княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и фрагмент от книгата му „Смисълът на живота“.

(Евгений Николаевич Трубецкой, 1910 г.)

Безсмислицата на съществуването

На всекиго от нас без съмнение се е налагало да наблюдава оголени гори с поядени листа в самия разгар на горещо лято. Това е работа на гъсеницата-копринарка. Пролетно време тя се излюпва от яйцата, заложени при корените на дърветата, и тръгва нагоре – да яде листа. След това, когато дърветата са оголени, се превръща в какавида, а след това се излюпва в бяла пеперуда. И тази пеперуда, пърхайки над земята, преживява един-единствен радостен миг на любов, за да умре в жестоки страдания над ражданите от нея яйца, които се скриват за през зимата буквално като под шуба под тялото на пеперудата. След това отново през пролетта от яйцата се раждат червеи, отново пълзят, отново ядат, отново получават криле, отново обичат и отново умират. Какавиди, пеперуди, червеи, и пак какавиди, и пак пеперуди, и пак червеи и така до безкрай… Ето го в най-разголен и груб вид изображението на „житейския кръг“ – все същият този кръг, в който в една или друга форма се върти на земята всеки един живот. Той целият е изразен в думите на църковната молитва: „… пръст си и в пръстта ще се върнеш“. Всеки, наблюдаван от нас на земята кръг на живота със съдбоносна необходимост се затваря от смъртта и се облича във формата на глупава безкрайност на непрестанно завръщащи се раждания и смърти. Всеки живот се стреми да се издигне над земята и неизбежно отново пада върху нея, като се смесва с праха, а крилете, на които е полетял, се оказват само призрачна и изчезваща поетична измислица.

Нима това безсмислено редуване на раждания и смърти, тази еднообразна смяна на умиращи поколения заслужава названието живот? Нали самата целесъобразност на устройството на живите организми, съобщаваща на това устройство видима разумност, в действителност само подчертава суетността на тяхното съществуване като цяло, тъй като цялата тази целесъобразност е разчетена към една и единствена цел, която никога не се постига – целта на запазването на живота.

Всеки жив индивид умира, а животът на рода се съставя от една безкрайна серия от смърти. Това не е живот, а празна видимост за живот. Че и тази видимост се поддържа в една постоянна „борба за съществуване“. За съхраняването на всеки отделен живот е необходима гибелта на друг живот. За да живее, гъсеницата трябва да изтребва горите. Порочният кръг на всеки един живот се поддържа за сметка на съседните, също толкова затворени кръгове, а глупавата безкрайност на живота като цяло се заключава в това, че всички се изяждат един-другиго и никога не се насищат докрай. Едното слънце свети за всички живи същества, всички се греят от него, всички така или иначе възпроизвеждат в живота си соларния кръг с неговите периодични смени на всеобщо пролетно оживление и всеобщо зимно умиране. Сгрявайки се от пролетните лъчи обаче, всички оживяват за взаимното си изтребване, всички спорят за по-добро място под слънцето, всички искат да живеят, а след това всички поддържат глупавата безкрайност на смъртта и убиването.

Колкото по-високо ние се изкачваме по стълбицата на съществата, толкова по-мъчително и по-съблазнително е това съзерцание на всеобщата суета. Когато достигнем до висшата степен на творението – човека, нашата скръб за безкрайната мъка на живите твари, покорили се на суетата, се усложнява от чувство за остро оскърбление и граничи с безпросветно отчаяние, защото ние присъстваме при развенчаването на най-доброто, което съществува в света. Уморени от зрелището на безсмисления и безсъдържателен живот на растителния свят и от суетния стремеж в света на животните, очите ни търсят отдих в съзерцаването на висшата степен, душата иска да се радва за човека. Но ето че и този подем се оказва мним. Висшето в света пропада в бездната, човекът повтаря в своя живот най-ниското от нисшето – безсмисленото въртене на мъртвото вещество, животът без съдържание на растенията и всичко онова отблъскващо, което съществува в света на животните. Той раболепничи, пълзи, плюска, с разрушителната си злоба превъзхожда и най-кръвожадния хищник, разкрива въплътено в себе си отрицанието на всичко свято и в заключение на всичко това – умира.

Тук вече ние виждаме нещо повече от просто отсъствие на житейски смисъл или на несполука в достигането на този смисъл – ужасява ни отвратителното издевателство над смисъла, възмутителната пародия над него в живота на човека и човечеството.

Преди всичко в живота на човечеството ние ще намерим колкото бихме пожелали възпроизвеждания на безсмислицата на всеобщия кръговрат. В Записки от мъртвия дом на Достоевски еднообразието, безсмислено повтарящата се работа се изобразяват като жестоко издевателство над човешкото достойнство. Едно от най-жестоките наказания за човека, за Достоевски, това е да повтаря до безкрай една и съща безсмислена поредица от действия – например, да пренася напред и назад купчина пясък. Ужасът на живота е в това, че той изобщо поразително напомня това ненужно и оскърбително за човешкото достойнство занятие. Вземете един работник във фабрика – целият му живот преминава в безбройни повторения на едно и също движение при тъкачния или друг някакъв стан, или живота на пощенския чиновник, посветен на безброй възпроизвеждания на едно и също драсване на перото под квитанцията на препоръчаните писма, или пък, накрая – живота на „момчето при асансьора“ в голям хотел, който от сутрин до вечер и от вечер до сутрин превозва гостите на хотела отгоре-надолу и отдолу-нагоре – и вие ще видите, че съществуването на тези хора, че съществуването въобще на всички хора оскърбително прилича на безкрайното въртене на хамстера в неговото колело. Защото всеки живот по един или друг начин възпроизвежда в себе си движението на един безкрайно повтарящ се курс, на който е подчинен. Животът на земеделеца, който сее и жъне, жъне и отново сее, и така до безкрай, е подчинен на кръга на слънцето; животът на работника – на кръга на фабричното колело; животът на чиновника – на кръговрата на огромния административен механизъм. И в този кръговрат самият човек се превръща в колело от неизвестно защо въртяща се машина. Отликата спрямо хамстера се състои в това, че той притежава ум, способен да съзнава своето унижение, и сърце, което страда и се мъчи поради това.

Вгледайте се внимателно в бързо прелитащия покрай вас живот. Вижте как се радва този пишещ квитанция чиновник, когато го назовете по име и фамилия, или това момче при асансьора, когато заговорите с него за неговото село или неговото семейство. Обърнете внимание на тази жадност, с която той – в антрактите между изкачванията и слизанията на асансьора – чете своята малка печатна книжка, всеки напечатан ред, до който успее да стигне. Тогава ще разберете дълбочината на човешката тъга за суетата на човешкото съществуване. Това момче, този чиновник – те и двамата искат да бъдат човек с индивидуално име, единствено по рода си същество, а животът е превърнал и единия, и другия в безлични бройки. Единия в пишеща машина, другия – в момче при машината. И цялото му същество въстава против това робство, от което търси спасение в друго – в книжния и вероятно също фалшив, призрачен свят.

Ще ми кажат, че всички тези скучни и обезличаващи човека занятия, от които се съставя житейската суета, не представляват автентичния, истински живот на човека. Че всичко това не е самият живот, а придобиване на средства за живот. Това е прекрасно, но, на първо място, мнозинството от хората са до такава степен погълнати от тази грижа за средствата, че дори не им и идва да помислят за целите. И на второ – в какво пък толкова се заключава тази цел, заради която човекът се оказва принуден да се покори на суетата? На едного е нужно да яде и пие, а на другиго, плюс това – и да храни потомство. Трябва да се поддържа този призрачен живот, който непрестанно умира. Трябва да се борим против смъртта, без никаква надежда с това да достигнем окончателна победа в борбата, защото рано или късно смъртта ще вземе своето. Биологическият кръг, биологическият закон на загубата и обновлението – ето какво привежда в движение целия механизъм на човешкия живот, ето заради какво се въртят всичките тези безкрайни колелета, а в тях – най-развенчаният цар: човекът, със своите помисли, желания, надежди.

Това робство на духа, подчинението на волята, мисълта и чувството за съдбовната необходимост на биологичния закон нас ни възмущават. И когато това прави живота ни непоносим, на нас ни се иска да се отклоним от него и да се разсеем; необходимо ни е да забравим за собственото си посрамване. За тази цел на нашите услуги е целият чар на изкуството – поезията, живописта, музиката, заедно с цялата мъдрост на философията. Намира ли обаче в тях човешкият дух освобождаващо слово, което може да го спаси от угнетяващия го тежък плен?

Уви, във великото дело на духовното освобождение тази красота и тази мъдрост в повечето случаи се оказват оръдие точно толкова немощно, колкото е и „книжлето“ в ръцете на „момчето при асансьора“. Изкуството, възпяващо суетния живот, или което не притежава достатъчно сила, за да пресъздаде, да издигне човека над него, много често служи като същата лъжа както и крилете, за миг превръщащи отвратителния червей в красива пеперуда. Също и в тази най-разпространена във всички векове философия, която придава апотеоз на суетата и ѝ изрича своето „амин“, ние ще намерим не духовен подем, а само нови и нови паметници на робството на човешкия дух. И ние можем всеки ден да наблюдаваме това духовно падение в едно ярко, макар и донякъде карикатурно изображение.

Превод: Борис Маринов
* Трубецкой, Е. Н. „Мировая бессмыслица и мировой смысл“ - В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „Слово“

Източник със съкращения: dveri.bg
Снимка: Евгений Николаевич Трубецкой, 1910 г., ru.wikipedia.org