„Разумът ни заповядва по-властно от господар; защото ако не се покорим на господаря, сме нещастни, а ако не се покорим на разума, сме глупави.“
(Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist)
~ Величие на човека
Лесно мога да си представя човек без ръце, без нозе, без шава (само житейският опит ни учи, че главата е по-нужна от краката). Но не мога да си представя човек без мисъл: това би било камък или тъпо животно.
Разумът ни заповядва по-властно от господар; защото ако не се покорим на господаря, сме нещастни, а ако не се покорим на разума, сме глупави.
Величието на човека е в мисълта.
Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика. Не е нужно цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъчни, за да го убият. Но дори когато природата го смазва, човек пак ще надвишава онова, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква представа за това.
И така цялото ни достойнство се свежда до мисълта ни. Само чрез нея можем да се възвисим, а не чрез пространството и времето, в които се загубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето основата на морала.
Величието на човека се корени в съзнанието за неговото нищожество. Дървото не съзнава нищожеството си. Следователно човек е нищожен, щом съзнава нищожеството си, но същевременно е велик именно защото го съзнава.
Всички тези терзания доказват величието му: това са терзания на благородник, на детрониран крал.
Само чувстващите същества са нещастни: разрушеният дом не изпитва нищо. Единствен човекът е нещастен.
Нашата представа за човешката душа е толкова възвишена, че презрението и неуважението към нас са ни непоносими и цялото ни щастие се гради на хорската почит.
~ Слава
Животните не се възхищават едно от друго. Конят не вижда достойнствата на другаря си. Те се състезават но време на надбягвания, но това не влече никакви последици, защото в обора и най-тромавият, и най-недодяланият няма да отстъпи овеса си на добрия бегач, както хората искат да се постъпва в подобни случаи. Конят не чувства нужда да се изтъкват качествата му.
Човек е велик даже в алчността си, защото, воден от нея, е въвел прекрасен ред в сделките си и системност в благотворителността си.
Най-жалката проява на човека е стремежът му към слава, но този стремеж доказва същевременно най-ярко неговото превъзходство. Защото каквито и обширни владения да притежава, на каквото и крепко здраве и насъщни блага да се радва, той не е удовлетворен, ако не е уважаван от другите хора. Толкова високо цени човешкия ум, че каквото и изгодно положение да си извоюва, не е доволен, ако не си извоюва и неговата почит. Това е най-красивата придобивка за него и нищо не може да го отклони от този неизлечим стремеж. Дори онези, които най-много презират хората и ги изравняват с животните, пак държат на уважението и доверието им и с това свое желание сами противоречат на себе си. Природата им, по-силна от всичко, им доказва величието на човека по-убедително, отколкото разумът – собствената им нищета.
Величието на човека е така видимо, че се доказва дори от нищожеството му. Това, което е природа при животните, наричаме нищожество при човека; така признаваме, че тъй като днес природата му е подобна на животинската, някога, преди падението му, тя е била по-непорочна.
~ Вътрешна война на човека между разума и страстите
Ако съществуваше само разум без страсти... Ако съществуваха само страсти без разум...
Но тъй като притежава и едното, и другото, човек не може да мине без война; не може да бъде в мир с едното, освен воювайки с другото: така той е винаги раздвоен и раздиран от противоречия. Тази душевна борба на разума срещу страстите е принудила желаещите да живеят в мир да се разделят на две секти: едните са решили да се откажат от страстите и да станат богове; другите – от разума и да се превърнат в животни. Но нито едните, нито другите са успели; разумът си е останал, изобличава покварата и несправедливостта на страстите и смущава покоя на хората, които им се отдават; а и страстите продължават да живеят у хората, които копнеят да се отърсят от тях.
~ Величие и нищожество
С една дума човек съзнава, че е нищожен; следователно той безспорно е такъв; но той е и действително велик, щом съзнава нищожеството си.
Нека се обича, защото е способен за добро; но нека заради това да не обича и долното в себе си. Нека се презира, защото способността му за добро остава неприложена, но не трябва да презира тази вродена способност. Нека се мрази, нека се обича: у него е заложена способност да познае истината и да бъде щастлив; но той не стига нито до постоянна, нито до задоволителна истина.
Бих желал да го подтикна да жадува да я намери, да бъде готов, отърсил се от страстите си, да върви след нея, щом открие следите й, без да забравя, че страстите замъгляват съзнанието му. Бих желал да възненавиди алчността, която го подвежда, за да не го заслепи, когато трябва да направи избора си, и да не го възпре, след като вече е избрал.
От: „Мисли. Блез Паскал“, изд. ЛИК, 2001 г.
Изображение: Portrait of Pascal (1623 ~ 1662), unknown artist commons.wikimedia.org
