„Общочовешката ограниченост, глупост и порочност се проявяват във всяка отделна страна под различна форма – това именно се назовава национален дух.“
Непреходни мисли на видния немски философ Артур Шопенхауер (1788-1860), валидни с пълна сила в днешните болни времена.
(Arthur Schopenhauer, 1845)
Цялата истина минава през три етапа. Първо, смятана е за абсурд. Второ, тя е насила спирана. Трето, тя е приемана за очевидност.
Човекът е единственото животно, което причинява на другите болка, нямайки при това никаква друга цел.
Тълпата има само очи и уши, оценъчната й способност е нищожна, а паметта – изменчива.
Както и да е устроен човек, той служи най-вече на себе си. И ако за себе си не е полезен, значи е безполезен изобщо.
Всеки трябва да бъде за себе си върховна и най-значителна ценност.
Който притежава високи лични достойнства, ясно осъзнава недъзите на собствената си нация и те непрестанно му се набиват на очи. Обратно, всеки жалък глупак, който няма с какво да се гордее, посяга към сетната опора – нацията; чрез нея той се омиротворява и от признателност е готов да брани всичките й свойствени пороци и скудоумия.
Общочовешката ограниченост, глупост и порочност се проявяват във всяка отделна страна под различна форма – това именно се назовава национален дух.
Най-долнопробният вид гордост е националната гордост. Тя издава липса на лични качества, с които човек би могъл да се гордее – та как иначе би опрял до нещо, разпределено между няколко милиона души.
Човешкият свят е царство на случайността и заблуждението, които безжалостно господстват и над значителното, и над най-дребното. А редом с тях стоят глупостта и злобата, които бичуват всичко.
Моята философия не ми донесе нищо, но ми спести много.
Всички религии обещават награда за качествата на сърцето или волята, но никоя – за качествата на ума.
Прастара е грешката, че съвършено вярно е само онова, което е доказано, и че всяка истина почива върху доказателство – напротив, всяко доказателство почива върху недоказана истина.
Да прощаваш и да забравяш, означава да хвърляш на вятъра скъпоценния придобит опит.
След смъртта ще бъдеш това, което си бил, преди да се родиш.
Човешкият живот е само борба за съществуване, при която поражението е сигурно.
Нелепото и лъжовното властват в царството на мисълта. Плоското и безвкусното властват в царството на изкуството. Злото и коварството властват в царството на делата.
Човешкият живот се люлее като часовниково махало между страданието и скуката, които са основните му съставки. Хората са изразили това по странен начин, като са направили от ада обител на всички мъки и болки. Какво тогава остава за рая? Само скуката.
От живота можеш да извлечеш поуки, но не и щастие.
Животът на всеки отделен човек, разгледан откъм най-съществените му черти, е винаги трагедия. Разгледан обаче в отделните си явления, той има характер на комедия.
Онова, което хората наричат съдба, най-често са собствените им безумства.
Всички неща са прекрасни за гледане, но мъчителни за преживяване.
Самият свят е Страшният съд.
Лекарят вижда човека в цялата му слабост, юристът – в цялата му злоба, а теологът – в цялата му глупост.
Егоизмът отвращава – ето защо сме измислили вежливостта, за да го прикриваме.
Дълбоко в себе си човекът е диво и страховито животно. Но ние го познаваме само обуздано и опитомено от онова, което наричаме „цивилизация”.
Поради стихийността на своята воля злият вечно страда – а след като са изчерпани всички обекти на желанието, утолява ужасната си жажда за власт чрез гледката на чуждите страдания.
Обикновеният човек е серийно изделие на природата.
В този свят царуват нищета и болка, а скуката дебне от всяко ъгълче онези, които са пощадени от тази участ. Навред господства порочността, а последната дума има глупостта. Съдбата е жестока, а хората – жалки. В така устроения свят човекът със собствена тежест е като светла, топла и весела стая на Коледа сред преспите и студа на декемврийската нощ.
Който не разбира от дума, ще разбере от бой.
Първичните хора се справят по-бързо и по-успешно в живота.
Любезната посредственост винаги се настанява на върховете, където хората със заслуги стигат късно или никога.
Човек, който пише за глупаци, винаги може да разчита на широк кръг от читатели.
Между желанията и тяхното сбъдване минава цял един човешки живот.
Оптимизмът е за мен безсмислен брътвеж на хора, под чиито плоски чела не се крие нищо друго освен думи. Оптимизмът е горчива подигравка към човечеството.
Страданието, причинено ни от природата или случайността, никога не е тъй мъчително като онова, наложено ни от деспотичната чужда воля.
Силата на волята може да се обрисува като могъщ, но сляп човек, носещ на раменете си сакат, който вижда.
Хората са общителни само поради своята неспособност да понасят самотата, тоест себе си.
Снимка: Arthur Schopenhauer, 1845, Unknown author, commons.wikimedia.org
