„Приключвам живота си в тъмница, осъден на смърт. Хората смятат това за позор, но нима е позор, когато страдаш за истината, а не за някакво срамно дело?“
Уроците на Сократ, разказани от Лев ТОЛСТОЙ
Последната беседа на Сократ
Настъпил денят на екзекуцията. По тогавашния обичай тя се изпълнявала преди залез слънце. От сутринта се събрали пред вратите на затвора учениците на Сократ. Много от тях плачели.
Излязъл надзирателят и казал на чакащите:
– Сега ще свалят от Сократ оковите, тогава ще ви пусна.
Малко по-късно отворили вратите на затвора. Учениците заварили Сократ на леглото. Малко преди това го били освободили от оковите. До леглото му стояла жена му и държала на ръце невръстното им дете. Като видяла учениците на мъжа си, тя, плачейки, казала:
– За последен път идват при теб, Сократ. За последен път ще те слушат. Това е последната ти беседа с тях.
Жена му страдала, скубела си косите и Сократ помолил учениците си да я отведат в къщи. Той поискал да стане, но краката му били отекли и го болели от тежките окови. Той започнал да ги разтрива и му станало по-леко.
– Забележете, приятели, – казал той на учениците си – че от всяко страдание има и утеха. До скоро тези крака страдаха от тежестта на оковите, но сега колко им е хубаво и леко? Така е и с всяко страдание. Сега вече мога да стана.
Учениците обкръжили Сократ. Искало им се и да говорят, и да го слушат, но им било трудно и една дума да кажат без сълзи. Те можели да мислят само за неизбежния смъртен час на Сократ, за горчивата раздяла, но за нея не се решавали да заговорят. Учителят разбрал какво им е на душата.
– Виждам и знам аз, че ви е жал за мене и не само ви е жал, но и се боите за мен. Как да ви утеша и ободря? Погледнете ме. Аз съм спокоен, за нищо не съжалявам и от нищо не се плаша. На душата ми е леко и светло. Приключвам живота си в тъмница, осъден на смърт. Хората смятат това за позор, но нима е позор, когато страдаш за истината, а не за някакво срамно дело? Хората ме оклеветиха, осъдиха ме, но аз не мога да им се гневя и да ги ненавиждам. Аз знам, че те са постъпили така поради своята заблуда. Аз ги укорявах, посочвах им грешките за тяхно добро, а те не ме разбраха и сметнаха това за зло от моя страна. Те постъпиха като неразумни деца. Ще поясня това с пример. Да предположим, че при болни деца е поставен човек да изпълнява техните желания, а после е дошъл друг, лекар и се стараел единствено да ги излекува. Кого, мислите, биха пожелали да задържат при себе си болните деца? Разбира се, че този, който им е угаждал, от лекаря ще се постараят да се избавят. Те биха казали: този човек ни измъчва, заключва ни, не ни дава да пием и ядем на воля, дава ни горчиво лекарство, порязва, обгаря. Да го прогоним, а още по-добре да направим така, че да не може вече да се върне при нас. Моите противници по същия начин не ме разбраха, както децата – лекаря.
Като казал това, Сократ замълчал, понеже забелязал, че Критон иска нещо да му каже.
– Сократ, – казал Критон – ти знаеш, че за нас е скъпа всяка твоя дума, но те молим да спреш да говориш. Надзирателят ни каза преди малко, че ако някой през последните си часове много и разпалено говори, на него отровата действа по-бавно и ще му се наложи да изпие повече.
– Благодарете на надзирателя за съвета, приятели мои, – отговорил Сократ – и го помолете от мое име да приготви повечко отрова. Аз съм готов да я изпия не един, а два и три пъти, ако е нужно. Отровата ще свърши своята работа, когато й дойде времето, до тогава нека спокойно си беседваме. Иска ми се още за доста неща да си поговорим. Седнете по-близо до мен.
Сократ седял на кревата, а учениците седнали около него, кой както намерил. Най-близко до Сократ седнал ученикът му Федон. Той имал прекрасни дълги коси и Сократ обичал по време на беседа да си играе с тях. И този път Федон седял на ниско столче до самия креват, а ръката на Сократ лежала на главата му.
– Е, Федон – казал учителят – къде ще са утре прекрасните ти коси?
Гърците имали обичай в знак на скръб да си отрязват косите и да ги слагат в гроба на този, за когото тъгували. За това намеквал Сократ. Тези думи на учителя отново припомнили на учениците за очакващата ги скръб. Някои от тях заплакали.
Сократ казал:
– Приятели, аз не се боя от смъртта. Страшно е не да умираш, а да живееш безумно и порочно.
Из: „Гръцкият учител Сократ“, Лев Толстой, превод Ангел Йосифов Иванов, изд. Gaiana book&art studio
Изображение (заглавно): The Death of Socrates, by Jacques-Louis David, 1787
