За изцелението на вътрешните ни разделения с думите на юнгианския психоаналитик, професор по хуманитарни науки и психология д-р Джеймс Холис от книгата му „Живот в зоната на преход“ (Изд. „Кибеа“)
(„Poem of the Soul – The Ideal“, 1854, Louis Janmot)
Порастването
Порастването означава да продължим да работим за изцеление на вътрешните си разделения, докато не започнем да служим приоритетно на това, което иска да влезе в света чрез нас.
Не е работа на егото да избира призванията. Избрала ни ги е нашата природа или пък божественото (което и обяснение да си изберете). На егото се пада да реши какво да прави по отношение на вътрешните стремежи. Разделението, което носим, е изтощително, болезнено, регресивно и е способно да парализира или да тласка към всевъзможни палиативни стратегии. Въпреки всичко обаче у нас има нещо, което винаги знае какво е правилно. Настоятелното му желание да намери израз ни държи будни нощем, гложди ни отвътре в най-натоварените моменти или ни кара да завиждаме на другите, когато видим в живота им нещо, което не сме въвели в своя. Ако наистина живеем живота си възможно най-добре и поемаме риск за най-важните за нас неща, чуждият живот никога няма да разсейва или да буди завист. Няма и да се поддаваме на съмнението в себе си. Просто ще сме прекалено заети да си вършим работата, че да се разсейваме с подобни неща.
Изцелението е дело на природата. Но можем да подпомогнем процеса, като зачитаме това, което желае да се изрази чрез нас, дори заобикалящият ни свят да не го прави. Не си мислете, както често сме правили като деца, че ако този шумен свят надделее над нас, значи нещо не ни е наред. Той просто има по-голям брой гласове. По целия свят за нашето внимание, глас и духовна вяра се надпреварват всякакви безумци. Ако някога ще сме верни на собствения си глас, то трябва да е сега, докато все още има време.
Ако изцелението е акт на природата, с който тя ни подкрепя, призванието е зовът на душата. Каква ли е голямата картина и възможностите, които пропадат, когато не въплъщаваме онова, което желае да се изрази чрез нас?
Както е написал един мъдрец от Близкия Изток, все едно сме били изпратени на тази земя със задача от царя и ако само се туткаме и забравим задачата си, обезсмисляме причината, поради която сме тук. Всеки от нас трябва да помни, че сме били изпратени с дара на нашата личност и ако не успеем да я въплътим в света, сме провалили своята мисия.
Пред каквито и пречки да ни изправи животът – социални, физически, умствени, духовни, – душата винаги се стреми да си проправи път през тях, подобно на тревата, която прораства през излетия върху нея бетон. Работата по изцелението започва чрез вслушване в желанието на душата за изразяване. Спомнете си, че думата психотерапия означава да слушаш душата или да присъстваш с нея. Ето защо работата, която вършим, за да се вслушаме в намерението на душата, се нарича изцеление.
Призивът за отговорност за нашето собствено изцеление отдавна е получил признание. Един особено ярък глас, изразяващ такова желание за изцеление, идва отново от XIX в.: гласът на Матю Арнолд в неговото стихотворение, наречено съвсем подходящо „Погребаният живот“:
Но често, по най-претъпканите улици в света;
но често, всред врявата на раздора,
възниква неизразимо желание
за знание за нашия погребан живот;
жажда да вложим огъня и неспокойната си сила,
за да открием истинския си, оригинален курс;
копнеж да изследваме
тайната на това сърце,
което бие толкова диво, толкова дълбоко в нас –
да знаем откъде идва и накъде отива животът ни.
Погребаният живот е погребан, но все още жив. За нас остава да рискуваме да го изтеглим в зоната на съзнанието и реалното преживяване. Не сме имали думата по въпроса как и защо сме се разделили със себе си, но със сигурност имаме думата по въпроса как отново да се съберем.
От: „Живот в зоната на преход“, Д-р Джеймс Холис, изд. „Кибеа“, 2021 г.
Картина: „Poem of the Soul – The Ideal“, 1854, Louis Janmot, en.wikipedia.org