„Хората, които са доброжелателни, състрадателни, емпатични и неконфликтни (всички тези качества вървят в комплект), позволяват на другите да ги тъпчат. И накрая самите те се озлобяват.“
(Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani)
Много от жените (може би дори болшинството), които срещам в клиничната си практика, имат проблеми в работата или в семейния живот не защото са прекалено агресивни, а защото не показват достатъчно агресия. Когнитивно-поведенческите терапевти използват понятието „асертивен тренинг“ (терапевтичен подход, при който се използват различни техники и упражнения за повишаване на самооценката и формиране на лична увереност) за лечението на тези хора, чийто характер се отличава с типичните по-скоро за жените доброжелателност (учтивост и състрадание) и невротичност (тревожност и емоционална болка). Недостатъчно агресивните жени (или мъже, но такива се срещат по-рядко) правят прекалено много за другите. Те са склонни да се държат с околните, сякаш са беззащитни деца. Обикновено се отличават с наивност. Смятат, че всяко социално взаимодействие трябва да се основава на сътрудничество и избягват конфликтите (тоест отказват да се изправят срещу проблемите в личните отношения и в работата си). Те непрекъснато се жертват за другите. Тази склонност на пръв поглед прилича на добродетел – и определено има своите социални предимства, – но много често се оказва едностранчива и неефективна. Това е така, защото прекалено доброжелателните хора отстъпват пред другите, те не отстояват мнението и желанията си. Приемат, че останалите разсъждават като тях, и не изискват, а очакват взаимност за любезното си поведение. Ако това не се случи, те предпочитат да си замълчат. Не изискват открито да получат признание. Заради подчиненото им положение тъмната страна на характера им излиза наяве и те се изпълват с негодувание.
Опитвам се да уча хората, които са прекалено доброжелателни, да забелязват кога изпитват негодувание – една изключително важна и силно „токсична“ емоция. Съществуват две основни причини за появата ѝ. Първата е, че другите ви използват (или че позволявате това да се случи). Втората причина е жалкият отказ да поемете отговорност и да пораснете. Ако изпитвате негодувание, потърсете причината. Може да обсъдите проблема с човек, на когото имате доверие. Чувствате ли се обидени и оскърбени по начин, който издава незрялост? Обмислете внимателно въпроса. Ако не е така, най-вероятно някой се възползва от вас. Този факт ви изправя пред моралното задължение да се защитите. Това може да значи да се противопоставите на шефа си, на партньора, на детето или на родителите си. Може да значи също, че трябва да съберете доказателства. Така ще бъдете подготвени и следващия път, когато се изправите пред този човек, ще посочите с примери (най-малко три) в какво се е провинил, за да не може толкова лесно да се измъкне. Опонентът ви може да откаже да отстъпи и да отвърне с контрааргументи. Хората рядко разполагат с повече от четири. Ако не се поддадете, човекът срещу вас може да се ядоса, може да се разплаче или просто да избяга. Сълзите са най-доброто оръжие в такава ситуация. Много често те имат за цел да накарат обвинителя да изпита вина за това, че на теория е причинил болка и е наранил чувствата на другия. Не забравяйте обаче: сълзите често се проливат от гняв. Силно зачервеното лице почти винаги е сигурен знак за това. Ако обвинението ви издържи срещу първите четири контрааргумента и ако не се поддадете на емоциите, тогава ще спечелите вниманието на опонента си – най-вероятно и неговото уважение. Имайте предвид, че това е истински конфликт и няма да бъде нито приятно, нито пък лесно.
Освен това трябва да осъзнавате ясно какво искате от ситуацията и да сте готови да го изразите също толкова ясно. Най-добре кажете на човека, с когото спорите, какво точно искате да стори вместо това, което е направил или все още прави. Може би си мислите: „Ако ме обичаше, щеше да знае какво да направи“. Но това е гласът на негодуванието. Преди да обвинявате в злонамереност, допуснете, че другият може да е сгрешил от незнание. Никой не знае какво искате и от какво се нуждаете – понякога и самите вие. Ако се опитате да определите какво точно желаете, може да установите, че е нещо съвсем различно от това, което си мислите. Малко вероятно е човекът, който ви потиска, да е по-съобразителен от вас, особено що се отнася до вас. Вместо да чакате сам да се сети, кажете му направо какво искате – разбира се, след като си изясните какво е то. Поискайте нещо малко и разумно, но първо се уверете, че резултатът от него ще ви удовлетвори. По този начин вие влизате в спора с решение, а не просто с проблем.
Хората, които са доброжелателни, състрадателни, емпатични и неконфликтни (всички тези качества вървят в комплект), позволяват на другите да ги тъпчат. И накрая самите те се озлобяват. Те се жертват за другите, понякога стигайки до крайност, а после недоумяват защо никой не им отвръща със същото. Доброжелателните хора са отстъпчиви и това ги лишава от независимост. Силната невротичност повишава още повече тази опасност. Те се съгласяват с всяко предложение от страна на околните, вместо (поне веднъж) да настояват на своето. Така те се превръщат в хора без собствено мнение, нерешителни и вечно колебаещи се. Ако в допълнение към това са страхливи и лесно раними, те имат още по-малко причини да отстояват позицията си на думи и на дела, защото това значи да поемат риск, да се изложат да опасност (поне в краткосрочен план). Технически погледнато, това е пътят към зависимото личностно разстройство. Този вид състояние може да се определи като обратната страна на антисоциалното личностно разстройство, свързано с такива черти на характера, които подтикват към нарушаване на правилата при децата и юношите и към престъпно поведение при възрастните.
От: „12 правила за живота: Противоотрова срещу хаоса“, Джордан Б. Питърсън, изд. Гнездото, 2019 г.
Картина: Woman in a White Coat, 1917, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery
