„Тъй като травмираните хора често имат проблем да усетят какво става в тялото им, те не могат да реагират нюансирано на разочарованията. Реагират на стреса или като се самоизключват, или с прекалена ярост.“ ~ Бесел Ван Дер КОЛК, „Тялото помни“ (Изд. „Изток-Запад“).
(Silence (between 1799 and 1801) by Heinrich Füssli)
Алекситимия – без думи за чувствата
Имах една леля вдовица с болезнена травматична история, която беше като баба на децата ни. Тя често идваше у дома и вършеше много неща – шиеше пердета, преподреждаше рафтовете в кухнята, шиеше детски дрехи, – но малко говореше. Винаги беше готова да достави радост на другите, но беше трудно човек да разбере какво й харесва на нея. След няколко дни на размяна на любезности разговорите секваха и се налагаше да полагам сериозни усилия, за да запълвам дългите паузи. В последния ден от посещенията й я карах към летището, където тя сковано ме прегръщаше за довиждане, докато по лицето й се стичаха сълзи. После, без намек за ирония, се оплакваше, че заради студения вятър на международното летище „Логан“ очите ѝ са се насълзили. Тялото ѝ усещаше тъгата, която умът й не можеше да регистрира – тя напускаше семейството ни, най-близките си живи роднини.
Психиатрите наричат този феномен „алекситимия“, в превод от гръцки – да нямаш думи за чувствата си. Много травмирани деца и възрастни просто не могат да опишат какво чувстват, защото не могат да идентифицират значението на физическите си усещания. Може да изглеждат вбесени, но отричат, че са ядосани; може да изглеждат ужасени, но казват, че са добре. Това, че не могат да разпознаят какво се случва в телата им, ги кара да губят връзка с нуждите си и за тях е проблематично да се грижат за себе си, независимо дали става дума за това да изяждат точното количество храна в точното време, или да си набавят нужния сън.
Подобно на леля ми, алекситимиците заместват езика на емоциите с този на действията. Когато ги попитат: „Как ще се почувствате, ако видите камион, летящ към вас със 130 км/ч?“ повечето хора биха казали „Ще се ужася“ или „Ще се уплаша до смърт“. Човек с алекситимия би отговорил: „Как бих се почувствал? Не знам... Ще се махна от пътя му.“ Той има склонността да регистрира емоциите като физически проблеми вместо като сигнали, че нещо заслужава да му обърне внимание. Вместо да се чувства гневен или тъжен, изпитва болки в мускулите, проблеми с червата или други неразположения, за които не може да се открие причина. Около три четвърти от пациентите с анорексия нервоза и повече от половината от всички пациенти с булимия се чувстват объркани от емоционалните си усещания и изпитват огромни затруднения да ги опишат. Когато изследователи показали на хора с алекситимия снимки на гневни или уплашени лица, те не можели да разберат какво чувстват тези хора.
Един от първите, които ме просветлиха за алекситимията, беше психиатърът Хенри Кристъл, който е работил с над хиляда души, оцелели от Холокоста, в опита си да проумее естеството на тежката психическа травма. Кристъл, който сам е оцелял от концентрационен лагер, установил, че много от пациентите му имали успехи в професионално отношение, но интимните им връзки били безрадостни и дистанцирани. Потискайки чувствата си, те успявали да се справят със светските си ангажименти, но на определена цена. Научили се да изключват своите някога съкрушителни емоции и в резултат на това вече не разпознавали какво усещат. Малцина от тях изобщо се интересували от терапия.
Пол Фрюън от Университета в Западно Онтарио направил серия томографски изображения на мозъка на хора с ПТСР, които страдали от алекситимия. Една от участващите в изследването казала: „Не знам какво чувствам, все едно главата и тялото ми не са свързани. Живея в тунел, в мъгла; независимо какво се случва, реакцията ми е една и съща – вцепенение, нищо. Да си взема вана, да се изгоря или да ме изнасилят е едно и също. Мозъкът ми не чувства.“ Фрюън и колежката му Рут Лейниъс установили, че колкото повече хората са изгубили контакт с чувствата си, толкова по-малко активност се наблюдава в областите на мозъка, отговорни за самоосъзнаването.
Тъй като травмираните хора често имат проблем да усетят какво става в тялото им, те не могат да реагират нюансирано на разочарованията. Реагират на стреса или като се самоизключват, или с прекалена ярост. Както и да реагират, те често не могат да изразят какво ги тревожи. Тази невъзможност да влязат в контакт с тялото си допринася за добре документираната им липса на способност за самозащита и честите случаи на последващо виктимизиране, както и за забележимите им затруднения да изпитат удоволствие, чувственост и усещане за смисъл.
Хората с алекситимия могат да подобрят състоянието си само ако се научат да разпознават връзката между физическите си усещания и емоциите си, така както хората с цветна слепота могат да влязат в света на цветовете само ако се научат да различават и да разбират отсенките на сивото. Подобно на леля ми и на пациентите на Хенри Кристъл, те обикновено не изпитват желание да направят това: повечето, изглежда, са взели несъзнателно решение, че е по-добре да продължават да посещават лекари и да лекуват заболявания, от които не оздравяват, отколкото да свършат болезнената работа да се изправят срещу демоните от миналото.
От: „Тялото помни“, Бесел Ван Дер Колк, изд. „Изток-Запад“
Картина: Silence (between 1799 and 1801) by Heinrich Füssli; commons.wikimedia.org