Споделено от Стейси Калахан - професор по клинична психология и психопатология в Университета Тулуза и „Жан Жорес“, изследователка в Центъра за проучване и изследване на психопатологията и психологията на здравето.
(Conversation, 1891, by Berthe Morisot)
~ За моралната сила на извинението
„Извиненията са като изтънчен парфюм; те могат да превърнат най-неловкия момент в прекрасен подарък.“ ~ Маргарет Лий Рънбек
Известно е, че извинението може да уталожи напрегнатата ситуация, породена от това, че сме извършили някаква глупост. Разливаме червено вино върху белия мокет на домакина ни: ето една истинска глупост, която може да ни накара да изпитаме дълбоко съжаление, стигащо от смущение до вина. Всяка постъпка, произтичаща от човешката глупост, намира облекчение посредством извиненията.
Независимо от това, да се извиниш не е лесна задача, както ни обяснява американската психоложка Хариет Голдор Лернър. Тя посочва, че поднасянето на извинения се оказва успешно, когато съжаляваме за постъпките си и искаме да го изразим искрено спрямо другия. На едно относително лесно за живеене равнище по такъв начин можем да се извиним, когато сме извършили някаква глупост спрямо някого (бутнали сме го, говорили сме недотам смислено или пък сме причинили материални щети, като счупване на чаша, събаряне на чиния с храна...). В този случай извиненията облекчават ситуацията: те ни позволяват не само да преживеем наистина нашето приемане, но и да покажем на другия, че съжаляваме.
Обаче извиненията за по-тежки грешки са по-деликатни за изразяване. Понякога се чувстваме неспособни да поднесем извиненията си. Или пък те сякаш представляват риск за връзката ни. И все пак да не се извиним може да се окаже също толкова опасно! При всички случаи извиняването ни кара да поемем по път, който най-често е непознат и труден за направляване. Но оставайки истински спрямо самите себе си, ние винаги успяваме да намерим верния път.
~ Когато извиненията причиняват вреда
„Да поднесеш извиненията си – това е „суперлепилото“ в живота. То може да поправи почти всичко.“ ~ Лин Джонстън
Възможно е нашите извинения да не достигнат целта си: възможно е да сме ги изразили неподходящо или пък нашият събеседник да не ги приеме. В последния случай приемането отново трябва да бъде приложено, за да осъзнаем, че не само това преживяване е трудно, но нашите извинения невинаги ще бъдат приети. И все пак, за да имат извиненията ни най-добри шансове да достигнат целта си, трябва да избягваме попадането в многобройните капани, за които говори Хариет Голдор Лернър.
Например като използваме определяща дума („но“, „ала“ и т.н.), много е възможно нашите извинения да не постигнат целта си („Съжалявам, че разлях червено вино върху мокета, но всъщност белият мокет не е подходящ за празник“). В крайна сметка подобно извинение е не нещо друго, а укор, маскиран като „извинение“, също както „Съжалявам, че непохватността, която показах, като разлях вино, е толкова трудно да бъде приета“. Това направо е обвинение към другия човек, че толкова зле е преживял нашата глупост!
Освен това може да направим извиненията си ненужни, ако събеседникът ни се колебае дали да ги приеме, а ние покажем, че сме огорчени от него („Казах, че съжалявам, че разлях вино! Какво друго мога да направя?“). Вярно е, че в този случай не сме в състояние да направим много повече, освен да дадем време на другия човек да преживее разочарованието си. Хариет Голдор Лернър разглежда и други непохватни начини за поднасяне на извинения, но подчертава най-важното, което трябва да се запомни: добре поднесените извинения са предназначени за другия. Ако накрая се окаже, че сме подчертали собственото си нещастие, значи не са достигнали целта си.
Приемането на нашите глупости ни позволява не само да ги превъзмогнем, но и да се поучим от тях: да се научим да се приемаме, да се научим да проявяваме самосъстрадание в болезнени моменти, да се научим как да покажем истинската си личност чрез искрени и внимателни извинения към другия. Кой би могъл да си помисли, че подобни ползи могат да бъдат свързани с глупостите?
~ Отвъд срама
„Глупостта също ни е дар от Бога, но не бива да прекаляваме с нея.“ ~ Папа Йоан-Павел II
В изследванията си върху силата на уязвимостта Брене Браун от Университета в Хюстън разглежда разликата между смущение, вина и срам – типични реакции спрямо собствените ни глупости. Когато се спряхме на смущението, вече отбелязахме, че то често е кратко и преходно. Щом като премине, се превръща в спомен, който най-често – ни кара да се смеем на собствената си глупост.
Вината се поражда от по-трудно преживяване, защото показва, че някаква вреда е била причинена на друг човек. Ние не искаме да причиняваме зло на другите, но нашите глупости могат да доведат до такъв ефект: вината ни позволява да признаем, че сме направили нещо лошо, и ни кара да не го повтаряме. Следователно смущението и вината са относително адаптивни реакции.
Срамът обаче произтича от трудно преживяване отровно и трудно преодолимо, дори травмиращо. Срамът не само е много трудно да бъде преживян (на емоционално, когнитивно и психологическо равнище), но той може да нанесе истински поражения на самолюбието ни. С отрицателните следи, които оставя, той продължава много дълго. Брене Браун обаче отбелязва, че най-приспособените индивиди показват „съпротивление“ спрямо срама. Това съпротивление се разклонява в няколко елемента, най-важният от които е доброто самопознаване, което позволява да се предотврати срамът в определени ситуации (като осъзнаем личните си наклонности, които могат да отключат срама). Тази яснота се прибавя към способността за приемане: като осъзнаем нашата уязвимост от срама, вече сме на път да приемем слабостите и грешките си.
Избрано от: „Психология на глупостта“, изд. „Изток-Запад“, 2019 г.
Картина: Conversation, 1891, by Berthe Morisot; chinaoilpaintinggallery
