Жената живее изключително в настоящето. В това е силата на характера й ♥ Пиер ДАКО

 

(Dark Young Woman Seated by a Bed, 1918, by Amedeo Modigliani)

♥ Жената и времето 

Грижата за настоящето

Обикновено мъжът се разпилява в преследване на някакво мъгляво, абстрактно бъдеще, докато жената трупа енергия за онова, което ще принесе непосредствена полза. Бихме могли да измислим примерен диалог - обикновено между глухи - между двата пола:

Мъжът: - Трябва да предвиждаме бъдещето, дори само като далечна мечта. Независимо от цената, някой ден ще осъществим замисъла си. Винаги трябва да се стремим все по-напред и все по-високо.

Жената: - Проектирате някакво предполагаемо бъдеще, а в същото време много хора тънат в мизерия, безредици,войни водят гладно съществуване.

Мъжът: - Единствено бъдещето има значение. Вълнуват ни единствено рисковите и дълготрайни вложения. Ние мислим за човечеството като цяло, отделните човешки лица са обгърнати в сянка.

Жената: - Настоящето е това, което има значение. Първо трябва да се сложи ред в човешкия дом. Може би луната е все още чиста, но Земята вече отдавна не е. Безпорядък цари в човешкото семейство, в него няма хармония. Затова най-важно от всичко е именно конкретното, непосредственото. За всички нас планетата е семейство, съставено от действителни лица. За вас тя е само една идея. Думи като „страни“, „континенти“ не извикват у вас никакви чувства. Националните знамена и химни за вас са лишени от дълбок човешки смисъл знаци. За нас страните са като отделни семейства, които един ден ще се обединят в едно голямо семейство. И когато това стане, когато редът се възцари в „земния дом“, тогава ще можем да се замислим за бъдещето. Вместо в идея бъдещето ще се превърне в достижение на настоящето, конкретно, полезно и стабилно.

Не смятам за нужно да повтарям колко малко жени разбират тази мъжка загриженост и колко трудно мъжете възприемат земните си спътнички.

Жената е устроена така, че живее в настоящето, усеща го, както никой мъж на света не е в състояние да го стори.

Мъжът се лута, тласкан от хормоните си, разбира се, но и от страха си от живота и смъртта. Всеки миг той пресмята, предвижда, крои, теоретизира, премисля, ипотекира бъдещето. Крои планове, комбинира идеи. Животът му минава в това да мисли: „Утре ще... След десет години... Като се пенсионирам...“ Стреми се да потисне страха си от небитието. Хвърчи от един проект на друг. Мъжът е олицетворение на постоянното нетърпение; той никога не живее в настоящето. Времето го плаши, затова убива времето и забравя за настоящето. Ето защо е толкова непостоянен, слаб, но същевременно изобретателен и гениален.

Жената чувства с всяка фибра на тялото си смисъла, съдържанието на всеки миг. С тялото си тя опознава неумолимата сила на времето, което създава и отнема децата, човешките същества, света. Тялото, утробата й са я научили да си казва: „Това трябва да стане сега, веднага. Значи ще го направя...“

Мъж: Бездейства в настоящето. Проектира идеите си в бъдещето. Иска да избяга от настоящето.

Жена: Действа в настоящето. Мисли за бъдещето само когато настоящето е напълно уредено. Живее изключително в настоящето.

В това е силата на характера й. Ето защо тя е гъвкава, лесно се приспособява като водата, приемаща формата на съда. Умее да посрещне страданието, както и щастието, и да се изправи след това подобно на платноходка, попаднала под удара на вълните. В сравнение с мъжа много по-малко се страхува от живота и от смъртта. Заела гъвкава позиция в трайното, афективно възприемаща нещата и събитията, тя се приспособява, докато мъжът трепери. Заради това казваме, че някой мъж е мек като момиченце, но не и като жена.

~ Вътрешният ритъм

Време, отмервано от вътрешни явления

С първата менструация „утробата“ (или по-точно „нейната“ утроба) става първостепенна грижа на всяка девойка. Може да се каже (ако смея да се изразя така), че утробата става „средище“  на дълбинните реакции на девойката. Тук се интересуваме само от психологическите отгласи на явлението. Месечният цикъл е смяна на психо-ритъма, двоякост на възприятието за нещата и за живота. До този момент девойката е живяла във време, отмервано от външни явления (ден и нощ, хранене, училище, традиционни празници). Съобразявала се е само с неща, стоящи извън нея. Появата на менструацията, нещо само по себе си банално, разстройва цялостната й личност, независимо дали го иска или не, дали си дава сметка, или не. Наложен й е нов начин на „разпределяне“ на времето. Появяват се нови жалони: датите на месечния цикъл. Вече не получава само заповеди отвън, а и отвътре, от СВОЯ организъм. Времето й е разделено на „цикли“.

Времето придобива други измерения за девойката. Тя вече е принудена да държи сметка за това, което става вътре в нея всеки месец. По този начин голяма част от натрупаната енергия се отклонява отвън (тоест от нейното екстериоризиране) навътре (към нейното интериоризиране). Момичето, чиято психология в общи линии е напомняла тази на момчето, прави рязък завой. От този момент нататък потенциалното, още неизбистрено, но предчувствано майчинство завинаги става част от нея. Теоретичното дотогава понятие за време завладява всички области на нейното съществуване, както всекидневното, така и метафизичното...

Докато мъжът е обикновен наблюдател на времето, то жената знае с тялото си, че за създаването на дете са нужни девет месеца. За нея това са девет конкретни месеци и дни. Казват, че тя „има“ дете, че може да „има" дете. Обикновените хора обаче казват: тя „добива“ дете. Защото всичко се извършва вътре в нея. Жената знае до каква степен чрез утробата си е длъжница на времето, че това време е нужно и не трябва да се опитва да го надвие. Девет месеца са девет месеца и нищо не може да се промени.

Мъжът също знае, че за едно или друго нещо на природата е необходимо време. Но той е просто регистратор на този факт, не го изживява. Може да си върши работата, да пътува, като че ли времето не съществува. Никакъв живот, никаква материя в утробата му не му напомнят за времето.

Обратното, жената е като че ли споена с времето; тялото й непрекъснато й го напомня. Принудена е да се вслушва в живота; всъщност в своя живот, тъй като всичко се извършва вътре в нея. Но чрез реално съществуващото или възможното дете тя се вслушва в света около себе си.

Действително жената има сетива за света дори без да знае това и без да го иска. Но в наши дни съвременният труд, съвременната надпревара и абсурдност постепенно разяждат тази антена, този радар. Питам тогава за какво може да служи един неизправен радар?

~ Търпението

Жената е синоним на времето. А търпението, брат на времето, става неин спътник. Жени споделяха с мен:

- Търпение ли? Ние имаме толкова много, че могат да злоупотребяват с него, без да ни навредят особено.

- Търпението ни е безгранично.

- Бременностите ме научиха на търпение.

- Все пак сме търпели векове!

- Времето и търпението са едно и също нещо.

- Ние притежаваме всички видове търпение: търпението да обичаме и да мразим.

- Търпението на една истинска жена може да се сравни само с нейната душевна широта.

- Майки ми е била мамена през целия си живот и търпението й се е изхабило.

- Търпението на жената, моето търпение чувствам като дълбока вода, като пълно разбиране. Това е търпението на майката, която оправя бъркотията, направена от синовете й...

От тези изказвания излиза, че женското търпение е сила, но с нея не трябва да се злоупотребява, тъй като и най-здравият материал има уязвимо място. Тъкмо защото е свързано с времето, търпението на жената е в състояние да обнови света.

Вярно е също, че женското търпение може да е безгранично в любовта, в надеждата, в грижите, които полага, в способността да прощава, в дейностите, които предприема. Но то е безгранично и в омразата, с която понякога поразява. А щом жената е времето и търпението, то тя е и очакването.

~ Очакването

Жени ми казваха:

- Всяка жена е омъжена за моряк, чието завръщане очаква.

- Способността ми да чакам ми позволява да се вслушвам в хората и в живота.

- Способни сме дълго да чакаме любимия.

- Жените спят със съня на очакването, докато той дойде.

- Да чакам, да, но да тъпча на място, не.

- Винаги когато чакам съпруга си да се прибере, трупам в себе си щастие.

- Мъжете са за съжаление, защото не знаят да чакат.

- Да чакам? Тежест, нощ, пробуждане, щастие. - Да очакваш, значи да си зависим.

- Има ли някой, който да не очаква?

- Защо е нужен толкова шум? Всяка жена винаги ще чака да я забележат, да я изберат и да я обичат.

Очакващата самотна жена е като мъртво планинско езеро. Очакване... извън времето... Спокойствие... Да се изпълниш с всяка изтичаща минута.

Очакването е отличителна черта на женското начало. Ще отнеме много време, а е жалко, ако трябва да го покажем, тръгвайки от едноклетъчните, преминавайки през растенията, за да стигнем накрая до животните. В човешки порядък яйцеклетката чака сперматозоида да проникне в нея. Нали земята, най-женският символ, очаква лемежа, символа на пениса, да я разоре. И браздата, символ на женствеността или на яйцеклетката, очаква посяването на семената.

Някои клетки се „специализират“ да отделят хранителни запаси за новия кълн. Те също са в очакване. Трябва добре да се разбере, че става дума за очакване, трупащо енергия и информация. Този вид очакване напомня пасивността. Тя подготвя екстериоризирането на Аза. Това е очакването на атлета преди скока. Това е женствеността, нямаща нищо общо с инертността, с която толкова често я отъждествяват.

От: „Жената и нейната дълбинна психология“, Пиер Дако, изд. „Колибри“, 1999 г.
Картина: Dark Young Woman Seated by a Bed, 1918, by Amedeo Modigliani; chinaoilpaintinggallery