„Ако сложим на едната везна всички дарове, които можем да получим от живота, ще открием, че здравето на другата везна тежи повече от тях.“
Контрол на тялото
За мнозина физическото няма особена връзка с духовното. Защо, питат те, да не отхвърлим идеята за физическото, за да бъдем изцяло духовни? Ако целта на живота можеше да бъде осъществена без физическия аспект на нашето същество, душата нямаше да приеме физическа форма, духът нямаше да създаде физическия свят. Един индийски поет казва: „Ако целта на творението можеше да бъде изпълнена от ангелите, които са абсолютно духовни, Бог нямаше да създаде човека.” Това показва, че физическото тяло участва в осъществяването на велика задача. Ако Божията светлина можеше да насочва директно, нямаше да има проявление като Христос. Необходимо е било Бог да дойде на земята във физическо тяло. Що се отнася до концепцията, че физическото тяло е греховно, че то е най-низшият аспект на съществуването, тя несъмнено бива опровергана – нали именно чрез това физическо тяло трябва да бъде постигната най-висшата и велика цел. Наричаме го „свое физическо тяло” поради незнание. Щом познаем задачата му, започваме да гледаме на него като на свещения храм на Бога.
Изживяването на земния живот чрез физическо тяло има пет аспекта. Първият е здравето. Неговото присъствие е рай, а отсъствието му – ад. Независимо с какво разполагаме в живота – богатство, слава, репутация, власт, удобства – без здравето нямаме нищо. Когато сме в добро здраве, не мислим за него, не го ценим. Интересуват ни нещата, които нямаме. Жертваме здравето си за удоволствия, за материално богатство. Готови сме да го пожертваме, за да задоволим интелектуалните си фантазии, в името на веселбата и празненствата, за осъществяване на своя амбиция. Но много често преди да сме успели, здравето ни е съсипано и чак тогава започваме да осъзнаваме значението му. Нищо не може да го купи, нищо не може да се сравни с него. Ако сложим на едната везна всички дарове, които можем да получим от живота, ще открием, че здравето на другата везна тежи повече от тях.
Здравето е това, което ни позволява да бъдем и материални, и духовни. Неговата липса ни ограбва и от физическото – тъй като не можем да функционираме нормално, и от духовността – защото именно цялостното здраве ни дава възможност да изживяваме пълноценно на духовно ниво. Нямам предвид, че е грях да си болен, а да си здрав е добродетел. Това, което искам да кажа, е, че здравето е добродетел, а болестта – грях.
Друг аспект на физическото съществуване е балансът. Именно той дава контрол над тялото. Благодарение на баланса ние стоим, движим се, ходим. Всяко действие, всяко физическо движение се поддържа от баланса. А липсата на баланс винаги е знак за недостатък в характера и в същото време в качеството на живота. Под каквато и форма да се прояви липсата на баланс, тя винаги означава, че нещо липсва в личността на човека. Ако наблюдаваме походката, движенията или погледа, всичко, което един човек прави, ще открием, че зад липсата на баланс се крие липса на нещо друго и то постепенно може да бъде извадено наяве. Например, когато някой върви, поклащайки се, не си мислете, че това е само телесен дефект; всъщност е свързано с характера. Както човек се поклаща в походката си, така ще се колебае в своята решителност, в убежденията си. Докато лекарят гледа езика и очите на пациента, за да провери вътрешното му състояние, мъдрецът обръща особено внимание на баланса.
Много западняци, които се интересуват от източна философия, са ме питали: „Защо вашите ученици на Изток практикуват физически упражнения, седят в определени пози, стоят на един крак, в челна стойка или с кръстосани крака дълго време и изобщо правят разни странни неща, които човек не би предположил, че се вършат от духовно търсещи? Каква духовност се постига така? За нас тези неща са за акробати и спортисти.” Отговарял съм им, че когато се вършат като развлечение, неща като спорта и акробатиката са пилеене на енергия, на време и усилия. Тогава не извличаме от тях голяма полза. Но адептите ги използват за по-висша цел. Всяко нещо на този свят, когато се практикува правилно, оказва благотворно въздействие върху духовното развитие.
Не си мислете, че ходенето на църква, в храма, отправянето на молитви или седенето със затворени очи са единствените начини за духовно постигане. Ако всички неща, които вършим в ежедневието си, обърнем към духовната цел, това ще ни помогне в духовната себереализация. Освен това ходенето веднъж седмично на църква е свързано с много малко духовна работа. Дори да казваме молитвата си всяка вечер преди лягане, не отбелязваме особен духовен напредък. Защото във всеки момент от деня живеем в илюзия. Всичко, което правим, действа като було пред духовния ни взор. Затова във всеки миг от живота трябва да сме в състояние на концентрация. Как можем да го постигнем, ако по цял ден сме заети с бизнес, работа и хиляди ежедневни задачи? Отговорът е, че трябва да превърнем в молитва всичко, което правим. Тогава каквато и да е професията, работата или заниманието ни, всичко ще ни води към духовното осъществяване. Всяко наше действие ще бъде молитва. Всяко движение, което направим на изток, запад, север или юг, ще води към духовната цел. Много хора не си дават сметка до каква степен е нарушен балансът в живота им. Сред сто души трудно може да се открие дори един, който наистина да е балансиран. Съществува и духовен баланс, но той се постига, като преди това се балансират физическото тяло и движенията му.
Третият аспект на нашето физическо съществуване е усъвършенстването на тялото, с други думи неговата изтънченост, чувствителност. Духовният темперамент на всеки човек може да се види в неговото тяло. Има чувствителни хора, може би малко нервни, а има и по-груби хора, за които е характерен съвсем различен аспект. Чувствителният човек, който се вълнува от музиката, откликва на красотата на формата и цвета, наслаждава се в пълна степен на солено и сладко, кисело и горчиво, усеща студеното и горещото, възприема и отличава различните аромати. Това е човекът, който е роден с духовен темперамент. Онзи, който не обича музиката, който не цени ароматите и не разбира красотата на формата и цвета, е плътен човек, на когото ще трябва време, за да се развие. Ето защо изживяването на радостите и удоволствията, които предлага животът, не е на материално, а на духовно ниво. Не материалният човек изживява напълно земния живот, а духовният.
Може да попитате: „Ами всички онези аскети, които са живели в отшелничество, не са се хранели нормално и са отхвърляли всякакви удобства?” Този път не е за всеки. Ще бъде грешка да ги критикуваме. Това са хората, които експериментират с живота, като жертват всички радости и удоволствия, които земята предлага. Те се усамотяват, за да експериментират, както ученият се затваря в лабораторията и с години не се показва. Тези аскети, които са загърбили всичко светско, са постигнали познание, което ни предават. Това не е принцип, който всички трябва да следват, тъй като духовността не зависи от подобни неща.
Защо са ни дадени очите, ако не за да се радваме на красотата? Защо са ни дадени ушите, ако не за да се наслаждаваме на музиката? Защо сме пратени на земята, ако не можем да погледнем нейните форми от страх да не бъдем наречени материалисти? Онези, които представят духовността по този начин, изкарват Бог страшилище. В действителност духовността е пълнотата на живота.
Четвъртият аспект на физическото ни съществуване е свързан с това, че ние погрешно се идентифицираме с физическото тяло, наричайки го „аз”. Когато физическото тяло изпитва неразположение, казваме: „Болен съм”, защото се идентифицираме с нещо, което ни принадлежи, но което не сме ние самите. Тръгвайки по духовната пътека, първо трябва да осъзнаем, че ние не сме физическото тяло – тялото е само инструмент, средство, чрез което изпитваме живота. Този инструмент е толкова добре устроен, че човек може да изживее всичко външно, което си струва да изживее, и всичко, което си струва да изживее в себе си. Когато детето се роди и започне да расте, първо започва да се радва на това, което го заобикаля; човек обикновено няма възможност да изпита вътрешната реалност. Същевременно обаче тялото е оборудвано със средствата за изживяване и на външното, и на вътрешното. Ако човек не ползва ръката или крака си в продължение на години, те ще изгубят своята жизненост и сила и няма да могат да му служат. Добре познаваме използването на ръцете и краката, които са външни части на физическия механизъм. Има обаче вътрешни, по-фини части на този механизъм, които мистиците са нарекли центрове, като всеки център има свой обект – интуиция, вдъхновение, впечатление, откровение – и всички те се разкриват посредством тези центрове.
Както сетивните органи улавят живота, който ни заобикаля, така нервните центрове изпитват живота вътре в нас. Но когато тези центрове не са използвани от много години, те стават невъзприемчиви. Не умират, но се обезчувствяват и вече не могат да бъдат използвани според предназначението си. Мнозина, които тръгват по духовната пътека под напътствията на подходящ учител, добиват усещане в средата на челото, сякаш нещо там се пробужда. Постепенно те осъзнават присъствието на измерение, за което допреди това са били в пълно неведение. Някои започват да усещат енергия в слънчевия сплит. Ако тази енергия бъде пробудена, те по естествен път стават по-интуитивни. При други се появява силна чувствителност на върха на главата или в центъра на гърлото. С напредването на духовното им развитие това усещане все повече се усилва. Сред тези хора несъмнено ще има такива, които са интуитивни по природа.
Разликата между тези, чиито нервни центрове откликват, и онези, чиито нервни центрове не откликват, е като разликата между растението и камъка. Камъкът не откликва на съчувствие, но растението – да. И така, онези, чиито нервни центрове са пробудени до известна степен, започват да проявяват интуиция, последвана от вдъхновение и откровение. Човек обаче трябва да помни, че за тези неща не бива да се говори. Който знае най-малко, говори най-много. Когато човек, който още не е готов, чуе тези тайни, той ги разгласява. После решава да напише книга, в която излага погрешните си концепции. Такъв човек никога не е имал нужното търпение и постоянство, нито подходящите напътствия, затова често изпада в заблуда. Много са хората, които в опитите си да пробудят своите центрове, са повреждали здравето си и са нарушавали баланса си. Те подхождат несериозно към нещо изключително сериозно и свято, което води към духовно осъществяване. Други се отнасят с насмешка и това са хората, които не могат да откликнат на състрадание. Те не виждат възможностите в себе си и се подиграват на другите, които те не разбират. Ето как най-висшата от всички науки е оскърбявана и осмивана.
На Изток учителят не започва с напътствията, преди да се увери, че ученикът е достоен и няма да позволи другите да се присмиват на най-светите тайни. Когато бива иницииран, ученикът се заклева, че няма да говори за тези неща пред хора, неспособни да оценят тяхната стойност, важност и светост. Едва тогава той получава напътствия. Освен това учителят инструктира всеки ученик поотделно.
Идва ред и на петия аспект от физическото ни съществуване. Има две неща – усещане и екзалтация. Чрез първото изпитваме удоволствие. Чрез второто изживяваме радост. Между удоволствие и радост има разлика. Това, което сме свикнали да изпитваме посредством физическото тяло, е удоволствие – удоволствие от храната и пиенето, от красивите неща. Така че всичко, което ни дава приятно чувство, познаваме чрез сетивата. Има обаче радост, която не зависи от сетивата, а само от екзалтацията. До тази екзалтация също се стига чрез тялото.
Как става това? Има действие и резултат от действието, има покой и резултат от покоя. Резултата от действието наричаме сетивно усещане, а резултата от покоя – екзалтация. В Маснави Руми, най-прекрасният персийски поет, казва за съня: „О, сън, никое друго блаженство с теб не може да се сравни. В съня си затворниците са свободни, царете нямат корона и престол. Болните не чувстват болка и тревоги, мъката е забравена.” Това показва, че сънят е форма на покой, която се поражда автоматично и ни издига над терзания и тревоги, болка и проблеми. Когато това състояние на покой бъде предизвикано със силата на волята, човек постига съвършено овладяване, тъй като в своя покой не зависи от автоматично състояние. Ако това състояние ни издига отвъд болката и тревогите, мъката, съжаленията, безпокойствата, ако то се поражда отвътре, тогава сме постигнали нещо изключително. Начинът да го постигнем е като практикуваме покой.
От: „Лечението. Ментално пречистване и светът на ума“, Хазрат Инаят Хан, ИК „Шамбала“, 2012 г.
Снимка: The Sufi-teacher and founder of the International Sufo-Order Hazrat Inayat Khan, bg.wikipedia.org
