♥ Човек възвръща властта си, когато е в здравословна независимост от социалната среда

За пълноценното живеене, споделено от професора по психология Михай Чиксентмихай (1934 - 2021), придобил световна популярност с изследванията си върху „състоянието на поток“. Така той обозначава оптималното преживяване на пълна концентрация и отдаденост на конкретната дейност, в което човек реализира най-пълно своя потенциал. 

Подобряване на опита

Каква е причината, въпреки невижданите чудеса на прогреса, да сме сякаш по-безпомощни от своите не така облагодетелствани предци? Отговорът е като че ли очевиден: макар човечеството като цяло да е увеличило материалната си мощ хилядократно, то не е осъществило съществен напредък в подобряването на съдържанието на своя опит.

Няма друг изход от това опасно положение, освен всеки да поеме живота си в свои ръце. Щом обществените ценности и институциите вече не осигуряват някогашната опорна рамка, налага се всеки да използва каквито средства са му налични, за да си създаде смислен и удовлетворяващ живот. Един от най-важните способи за реализирането на това начинание осигурява психологията. До този момент основният принос на тази млада наука е откритието, че събитията от миналото могат да хвърлят светлина върху настоящото поведение. Тя ни помогна да осъзнаем, че ирационалността при възрастните е често последица от фрустрации в детството. Но има и друг начин, по който можем да се възползваме от психологията. А именно, като потърсим посредством нея отговор на въпроса: Какво можем ние, такива, каквито сме, с всичките си задръжки и потискани мисли и емоции, да направим, за да подобрим бъдещето си?

За да превъзмогне тревожността и депресиите, съпътстващи съвременния живот, всеки един от нас трябва да си извоюва независимост от социалната среда до степен, в която вече не реагира изключително на нейните награди и санкции. За да постигне подобна автономия, човек трябва да се научи сам да си осигурява награди. Да развие способността да намира наслада и цел независимо от външните условия. Това предизвикателство е едновременно по-лесно и по-трудно, отколкото изглежда: по-лесно, защото възможността да се постигне това е изцяло в ръцете на всеки; трудно, защото се изискват дисциплина и упорство, които са относително рядко срещани качества във всяка една епоха и може би особено в днешната. А преди всичко друго постигането на контрол върху опита изисква драстична промяна във възприятията за важно и маловажно.

Ние раснем с убеждението, че най-значимото в живота ни предстои. Родителите учат децата си, че ако усвоят добри навици сега, като възрастни ще живеят по-добре. Учителите уверяват учениците, че скучните уроци ще са им от полза по-късно, когато си търсят работа. Заместник-директорът на компанията съветва новите служители да имат търпение и да работят усилено, защото един ден ще бъдат повишени и ще участват в ръководството на компанията. В края на дългата борба за повишения ни чакат златните години на пенсията. „Ние винаги се готвим да живеем – казал е Ралф Уолдо Емерсън, – но никога не живеем.“ Или както бедната Франсез научава в онази приказка, хляб със сладко ще се яде все утре, но никога днес.

Разбира се, отлагането на удовлетворението е в известна степен неизбежно. Както Фройд и много други преди и след него са отбелязвали, цивилизацията се гради върху потискането на индивидуалните желания. Би било невъзможно да се поддържа какъвто и да било социален ред и сложно разделение на труда, ако членовете на обществото не биват принудени да възприемат изискваните от културата навици и умения, независимо дали това им харесва или не. Социализацията, или трансформацията на човешкото същество в личност, функционираща успешно в рамките на конкретна социална система, не може да бъде избегната. Същността на социализацията е да се направят хората зависими от социалния контрол, да бъдат обусловени така, че да реагират предсказуемо на наградите и наказанията. Най-висшето ниво на социализацията бива достигнато, когато хората се идентифицират със социалния ред дотам, че за тях е немислимо да нарушат кое да е от неговите правила.

За да ни накара да работим за неговите цели, обществото разчита на подкрепата на мощни съюзници: нашите биологични потребности и генетичната ни обусловеност. Всичките лостове за социален контрол например са основани на провокация към инстинкта за оцеляване. Хората в една заробена страна се подчиняват на завоевателите си, защото желаят да продължат да живеят. До съвсем скоро законите в дори най-цивилизованите нации (като Великобритания) бяха налагани под страх от бой с пръчки и камшици, осакатяване или смърт.

Когато не разчитат на болката, социалните системи използват като стимул за възприемане на нормите удоволствието. Обещанието за „добрия живот“ като награда за дългите години, прекарани в труд и спазване на законите, има своето основание в кодираните в гените ни копнежи. На практика всяко желание, станало част от човешката природа – от сексуалните до агресивните импулси и от копнежа за сигурност до откритостта към промяна, – е било експлоатирано като средство за социален контрол от политици, духовници, корпорации и рекламни компании. Важно е да се осъзнае, че търсенето на удоволствие е рефлексен отговор, заложен в гените ни с цел съхраняване на вида, не за лична облага. Удоволствието, което изпитваме при хранене, е ефикасен начин да се обезпечи потребността на тялото от хранителни вещества. Удоволствието от сексуалния акт има също практическа цел: посредством него гените програмират тялото да се възпроизведе и така да осигури предаването на гените. Когато мъжът бъде физически привлечен от жена (или обратното), той обикновено смята – в случай че въобще се замисли за това, – че неговото желание е израз на собствените му интереси, резултат от собствените му намерения. В действителност най-често интересът му просто бива манипулиран от невидимия генетичен код, който следва своите собствени планове. Щом сексуалното привличане е рефлекс, основан на чисто физически реакции, съзнателните планове на човека вероятно играят съвсем незначителна роля. Няма нищо нередно в това да следваме генетичните програми и да се отдаваме на произтичащите от тях удоволствия, ако ги приемаме като такива, каквито действително са, и ако ги държим под контрол, когато е необходимо да постигнем други цели, които сме определили като приоритетни.

Проблемът е, че напоследък стана модно да приемаме онова, което чувстваме в себе си, за истинския глас на природата. Инстинктът е единственият авторитет, на който мнозина се доверяват днес. Щом нещо е приятно, щом е естествено и спонтанно, тогава то трябва да е и правилно. Но когато следваме генетичните и социалните инструкции, без да ги поставяме под въпрос, ние се отказваме от контрола върху съзнанието си и се оставяме на произвола на слепите сили. Човек, който не може да устои на храна и алкохол или постоянно мисли за секс, не разполага със свободата да управлява собствената си психична енергия.

„Либералният“ възглед за човешката природа, който приема и подкрепя всеки инстинкт или импулс просто защото се е проявил, има твърде реакционни последици. До голяма степен този съвременен „реализъм“ се оказва просто разновидност на добрия стар фатализъм: хората се чувстват свободни от отговорност, позовавайки се на схващането за своята „природа“. По природа обаче ние се раждаме невежи. Трябва ли в такъв случай да не учим? При някои хора производството на андрогени е по-високо от обичайното и поради това стават твърде агресивни. Означава ли това, че те трябва свободно да се отдават на насилие? Не можем да отричаме природните си дадености, но определено трябва да се опитваме да ги подобряваме.

Подчинението на генетичните програми може да стане твърде опасно, защото ни прави безпомощни. Човек, който не може, когато е необходимо, да превъзмогне генетичните инструкции, е винаги уязвим. Вместо да решава как да действа съобразно личните си цели, той трябва да се примирява с онова, което тялото му е било програмирано (за добро или зло) да прави. Човек трябва да постигне контрол най-вече върху инстинктивните импулси, за да придобие здравословна независимост от обществото, защото докато реагираме по предсказуем начин на приятните и неприятните стимули, за другите е лесно да експлоатират предпочитанията ни за собствени цели.

Напълно социализираният човек копнее единствено за наградите, които околните са решили, че трябва да желае – награди, често „присадени“ към генетично програмираните желания. Може да разполага с хиляди възможности да изпита потенциално удовлетворяващи преживявания, но той не им обръща внимание, защото желае друго. За него има значение не какво има в настоящия момент, а какво би могъл да получи, ако прави каквото другите желаят от него. Роб на социалните механизми за контрол, подобен човек не спира да се стреми към награда, която, попаднала в ръцете му, винаги се изпарява. В едно сложно общество в процеса на социализиране участват множество властови групи, понякога с привидно несъвместими цели. От една страна, официалните институции, като училищата, църквите и банките, се опитват да ни превърнат в отговорни граждани, които усилено се трудят и спестяват. От друга страна, биваме постоянно съблазнявани от търговци, производители и рекламодатели да харчим приходите си за продукти, които ще им осигурят възможно най-висока печалба. И накрая, управляваната от хазартни босове, сводници и наркопласьори и пряко свързана с официалните институции подземна система за забранени удоволствия ни обещава свои награди – лесните развлечения. При условие че си платим. Посланията им са много различни, но резултатът, който постигат, е един и същ: по същество те ни правят зависими от една социална система, която експлоатира енергията ни за собствени цели.

Безспорно, за да оцелеем и особено за да оцелеем в едно сложно общество, е необходимо да работим за външни цели и да отлагаме непосредственото удовлетворение. Но не е нужно човек да бъде превръщан в марионетка, безмилостно разигравана с лостовете за социален контрол. Решението е постепенно да се освободим от зависимостта от социалните награди и да се научим да ги заместваме с награди, които сами определяме. Това не означава да загърбим всички желани от обществото цели; означава по-скоро, че в добавка към или вместо целите, посредством които другите ни подкупват, да развием свои собствени.

Най-важната стъпка към еманципирането от социалния контрол е развиването на способността да се откриват награди в случващите се във всеки момент събития. Ако човек се научи да извлича наслада и смисъл от неспирния поток на преживяванията, от самото живеене, бремето на социалния контрол от само себе си ще падне от плещите му. Човек възвръща властта си, когато престане да зависи от наградите на външните сили. Вече не е необходимо да се стреми към цели, които сякаш непрестанно се отдалечават в бъдещето, да напраща всеки скучен ден с надеждата, че утре може би ще се случи нещо добро. Вместо безкрай да напряга сили към болезнено възбуждащата награда, полюлявана току отвъд досега му, човек започва да жъне истинските награди на живеенето. Но не посредством отдаване на инстинктивните желания можем да си извоюваме свободата от социалния контрол. Трябва да придобием независимост и от диктата на тялото и да се научим да контролираме случващото се в ума ни. Болката и удоволствието се проявяват в съзнанието и съществуват само там. Докато се подчиняваме на социално обусловените модели от типа „стимул-реакция“, експлоатиращи биологичните ни наклонности, ние биваме контролирани отвън. Ако ефектната реклама ни кара да точим лиги за даден продукт или смръщването на вежди от страна на шефа ни разваля деня, ние не сме свободни да определяме съдържанието на преживяванията си. А понеже онова, което преживяваме, е реалността, що се касае до нас самите, в състояние сме да трансформираме реалността така, че да влияем върху случващото се в съзнанието ни и така да се освободим от заплахите и изкушенията на външния свят. „Хората не се страхуват от самите неща, а от начина, по който ги виждат“, казал е Епиктет преди много време. 

От: „Поток. Психология на оптималното преживяване“, Михай Чиксентмихай, ИК „Хермес“, 2016 г. 
Снимка: Михай Чиксентмихай (1934 -2021); facebook.com-mihaly.csikszentmihalyi